Арабската пролет в сянката на шариата*

Британските медии го нарекоха продемократично движение, а след това сътвориха зареденото с много надежди понятие "Арабска пролет", разпростряла се спонтанно от страна в страна в Северна Африка и открила пътя за фундаментална промяна в политическия и социалния ландшафт на Близкия Изток. Арабската пролет бе приветствана и подкрепена отвън като зора на демокрацията в район, в който от векове господстват диктатури. Но трябваше да минат само няколко месеца, за да проличат съвсем ясно първите негативни и застрашаващи мира в района резултати от арабските революции, довели до смъкването на диктаторските режими в Тунис, Египет и Либия. Те провокираха и продължаващото вътрешнополитическо противопоставяне в Йемен и Сирия, и протестите в Бахрейн, Саудитска Арабия и Кувейт. Политическият ислямизъм много бързо запълни властовия вакуум. Независимо от различните причини за бунтовете. В едни държави те бяха социално-икономически, а в други определяща за зараждащите се опозиционни сили бе подкрепата отвън. В крайна сметка днес е пределно ясно, че демократизацията на арабския свят, съставен от 22 държави с общо население от 300 милиона, е фикция. Защото се оказа, че единствената реална алтернатива на едноличния диктат е теокрацията.
Характерно за всички спонтанни или провокирани отвън бунтове бе, че техни водачи не бяха радикални екстремисти, а недоволни от положението, в което са, безработни и младежи, лишени от перспектива представители на онеправдани племена и кланове. Особена роля на организатор изигра интернет, а също и външната намеса, главно в Либия. И накрая натрупаната омраза към диктаторите в тези страни: Хосни Мубарак бе президент на Египет в продължение на 29 години, Муамар Кадафи управлява Либия цели четири десетилетия, президентът на Йемен Али Абдула Салех преди двайсетина дни най-после подаде оставка след 33-годишен "мандат", туниският му колега Бен Али пък бе на най-високия пост в страната 23 години. Обща е характеристиката, че до началото на бунтовете през януари в нито една от тези страни нямаше реална опозиция.

Без идея за бъдещето на Египет

В най-голямата арабска страна - Египет, откъдето пламна огънят на широкото недоволство, властта пое армията - единствената реална сила след краха на Мубарак. Но нова вълна на протести принуди генералите да насрочат избори. Първият им тур бе от 28 ноември до 5 декември (вторият и третият тур продължават до 10 януари). Броени дни преди изборите в големите египетски градове отново пламнаха протести с искане властта да бъде предадена от Висшия съвет на въоръжените сили на граждански институции. Военните предложиха проект за Конституционна харта, с която армията се извежда от контрола на парламента и на практика запазва властовите си функции. Уличните акции, при които се наложи намеса на репресивните сили и при които загинаха 40 души, бяха наречени "втора вълна на египетската революция". Тя принуди военното ръководство да предаде властта на гражданските институции и да приеме оставката на премиера Исам Шараф. На негово място бе назначен авторитетният държавник Кемал Ал-Ганзури. Постепенно обстановката се нормализира. И това позволи провеждането на първия тур на изборите в една трета от 27-те египетски провинции, включително в най-големите градове - Кайро и Александрия.
Както се очакваше, най-много гласове - над 40 процента, получи Партията на свободата и справедливостта - политическо крило на движението "Мюсюлмански братя". Втора по броя на депутатските места стана партията "Светлина"- представяща консервативното салафитско движение. (Салафизмът (уахабизмът) е аскетична ислямска школа, която проповядва завръщане към "чистото" учение на Мохамед, преди да бъде изопачено от радикални религиозни учения. Салафитите твърдят, че ислямските закони могат да бъдат наложени само с джихад - свещена война). Резултатите от изборите, според водещи арабисти, са тревожен сигнал - блокът от десетина нови партии не успя да предотврати убедителната победа на "Братята".
Прогнозите са рисковани. Сигурно е едно - "Мюсюлманските братя" и различните техни политически и ислямистки клонки, бидейки най-голямата сила, ще заемат най-важните постове във властта. Това, разбира се, не означава, че Египет ще тръгне по пътя на Турция, по който ислямът и светската власт вървят ръка за ръка. Още повече, че досега "Братята" с нищо не са показали, че имат някаква представа за бъдещето на Египет. Главната причина за това е, че организацията им няма хомогенен характер - те са подкрепяни както от салафитите, така и от светски партии. Миналата седмица "Мюсюлманските братя" напуснаха групата за контакт с армията, обвинявайки я, че иска да маргинализира парламента, натоварен да създаде комисия за изготвяне на бъдещата конституция на Египет.

Политическият ислям доминира и в Тунис

От опозиционните политически партии в Тунис най-голяма активност в акциите срещу режима на Бен Али проявиха полулегалната партия Конгрес за републиката, оглавявана от прогонения от страната бивш шеф на Лигата за защита правата на човека Марзуки, и Демократическата прогресивна партия, чиито лидери са Ал-Джариби и Аш Шаби. Но в резултат на първите свободни парламентарни избори, произведени на 23 октомври, най-много депутатски места в 217-членния законодателен орган - 90, спечели ислямистката партия "Възраждане" начело с Рашид Гануши - виден идеолог на политическия ислям, известен не само в Тунис. По времето на Бен Али партията "Възраждане" бе обвинена в опит за държавен преврат и дейността й беше забранена, което принуди Гануши да емигрира. Повече от 20 години той прекара в чужбина. При завръщането си, след като Бен Али сдаде властта, Гануши заяви, че няма намерение да става туниския Хомейни и че ще спазва демократичните принципи. Той изтъкна още, че "Тунис иска да представи модел на общество, в което ислямът не е синоним на тероризъм, фанатизъм, екстремизъм или неприязън към демокрацията". "Моделът, към който се стреми туниската нация, чрез реформаторски движения, датиращи от 19-и век, е модел, който примирява исляма, модерността и демокрацията".


В Либия първо разрешиха многоженството

Най-драматично се развиха събитиията в Либия. Седеммесечната военна акция на НАТО, която поддържаше въстаналите прещу режима на Муамар Кадафи, бомбардира важни обекти и изпрати специални части на "терена", доведе до очакваното сваляне на диктатора и неговото убийство. По време на въоръжения сблъсък загинаха 50 хиляди либийци. След края на войната лидерите на САЩ, Англия и Франция заявиха своята увереност, че в историята на Либия започва "нов етап на демократично развитие". Това, съвсем очевидно, е много далеч от истината. Страната тъне в разруха, много либийци избират пътя на емиграцията, дезорганизирана е работата на всички институции на властта, в населението има огромно количество оръжие. "Мюсюлманските братя" също са добре представени в Преходния национален съвет, съставен от бунтовниците в Бенгази. От тримата автори на предложената Преходна национална харта за бъдещо устройство на страната, двама са представители на "Братята".  Законодателството ще бъде изградено по ислямски модел, а не по западен, заяви новоизбраният премиер Абдел Рахим ал-Киб. Първите решения на новата власт потвърждават думите му -  законодателноправна база на Либия става шариатът. Вече е отменен законът, забраняващ многоженството, и е приет закон, забраняващ разводите.
Резултатите от изборите в Тунис и Египет и първите стъпки на Преходния национален съвет в Либия поставят въпроса: Дали след арабската пролет не идва сурова ислямска зима? Видя се, че политическият ислям има широка подкрепа, не само защото в негово лице избирателите виждат безкомпромисния борец срещу корупцията и защитник на исконни ценности. Политиката на Запада в момента улеснява смяната на светските диктатури с ислямска тирания. Вашингтон разчита на прагматизма на "Мюсюлманските братя". Но те със сигурност няма да сътрудничат със САЩ по начина, по който това правеше режимът на Мубарак. Всъщност това ще зависи в значителна степен от доларовите инжекции - изпитано средство в политиката на САЩ.



Най-влиятелното ислямско движение в Близкия Изток "Мюсюлмански братя", е създадено в Египет през 1928. То бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост - появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет. Заедно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот. Постепенно "братството" излиза извън рамките на чисто религиозно обединение. То придобива политически образ с призива си към властите в Кайро за установяване на ислямски ред и осъществяване на джихад против немюсюлманите и най-вече срещу евреите. "Братството" бързо се разраства и се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (фирми, фабрики, болници, джамии и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Междувременно в нелегалност се формира и военно крило на движението, което първоначално участва в акции срещу англичаните, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. По онова време броят на привържениците на движението се оценява на един милион само сред военните, и на няколко милиона - сред гражданското население. Политическата програма на "Братята" в голяма степен съвпада с исканията на мнозинството секуларистки настроени партии. С времето те се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност.


*Шариатът е съвкупност от правови, морални и религиозни норми на исляма, които обхващат всички страни на живота на ортодоксалните мюсюлмани. Те са заложени в Корана и Суната. Възниква в Арабския халифат през 7 век и се доразвива до 12 век. Като основен закон днес той действа в Иран, Судан, Пакистан, Саудитска Арабия и други страни.