Реформа в културата не означава ликвидация

  Проф. Йосиф Радионов в роден в София. Завършил е класа по цигулка на проф. Владимир Аврамов в Музикалната академия "Панчо Владигеров".
От 1975 до 1980 г. е солист в Колегиум за камерна музика. От 1981 до 1992 г. -   концертмайстор на Софийската филхармония. Бил е още солист на "И солисти венети" (Италия), Хенделфестшпийл оркестър (Германия), Филхармонията на Чикаго (САЩ), Симфоничния оркестър на Йоханесбург (ЮАР) и пр.
От 1991 г. е доцент, а от 2001 г. професор в Музикалната академия "П. Владигеров".
Носител е на първа награда от Националния конкурс "Св. Обретенов" (1972), медал "100 години Б. Барток" на унгарското МК (1981), първа награда и златен медал на Първия международен конкурс в Осака (1993) и др.

- Има ли във фамилията ти хора, изкушени от песента и музиката?
- Има някаква наследствена нишка, защото прадядо ми Радион е бил свещеник, който е пеел. Чичо ми Йосиф пък е завършил семинария и е бил учител по цигулка на баща ми. Той беше зъболекар, но е следвал една година в консерваторията и е първият ми учител по музика.
- От каква възраст започна да свириш?
- Започнах да свиря, подражавайки на по-големия ми брат, който по-сетне също записа зъболекарство. Но като малък аз бях един непрокопсаник...
- В какъв смисъл?
- Ами много, много не бях амбициозен. Липсавше ми настойчивост и баща ми като перфекционист се отнасяше твърде резервирано към моето бъдеще на музикант.
- Но все пак си избрал музиката за свое призвание?
- Да, като че ли в мене нещо просветна и ме запали. Започнах да си въобразявам, че чрез музиката мога да въздействам по някакъв благороден начин върху хората и да отправя към тях някакво възвишено послание.
- Завършил си в Музикалната академия класа на проф. Владимир Аврамов. На какво те научи той?
- Владимир Аврамов беше интересен човек, който бе утвърден български музикант и голям педагог. Той ме научи на много високо чувство на отговорност. Учил съм се също така и от други негови знаменити възпитаници като Емил Камиларов, Боян Лечев, Георги Бадев и др.
Но най-главното, на което ме научи Владимир Аврамов, беше почитанието и обичта към българската музика. Не само към народната музика, но и към големите български композитори от последното столетие: Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Любомир Пипков и Марин Големинов. Не на последно място съм се учил и от изтъкнатия цигулар и музикален педагог проф. Леон Суружон.
 - Какво ти даде и какво ти взе музиката?
 - Взе ми времето, защото без всеотдайност, без посвещение е немислим какъвто и да е успех. Но, от друга страна, ми даде постоянство, удовлетворение от постигнатия успех. Освен това като музикален педагог имам още едно основание за задоволство - през моя клас минаха десетки ученици и студенти, които станаха известни музиканти и преподаватели.
- Кои са най-известни сред тях?
- Валя Дервентска, която по-късно специализира във Виенския университет по музика и драматично изкуство, а през 2004 г. в Кралската музикална академия в Лондон. Йоана Каменарска, която е концертмайстор на операта в Хамбург; Мартин Пантелеев - солист и диригент на Софийската филхармония, който концертира в Германия, САЩ, Китай и Русия; концертмайторът на Йоханесбург - Мирослав Чакърян, Теодора Христова - концертмайстор на Националната ни опера.
Имам и по-млади възпитаници. Сред тях е Зефира Вълова, която се изявява като водач на Европейския бароков оркестър. Сещам се и за Дружелюб Янакиев, който е педагог в Швейцария, и др.
- А какво прави прочутото дуо "Станков- Радионов", което по-миналата година навърши 35 години?
- Ангажиментите ни са по-скромни, тъй като Ангел Станков е активен диригент и първа цигулка на квартет "София". Нашата дейност като че ли малко е позатихнала, но не спираме да откликваме с голямо удоволствие на покани за нови изяви.
- Може ли да се говори за българска школа в цигулковото изкуство?
- Да, присъствието на наши ярки цигулари в световния музикален живот потвърждава нейното съществувание. Бих отбелязъл имената на Васко Василев, който е концертмайстор в Ковън Гардън в Лондон; Светлин Русев - изключителен цигулар, който е професор и концертмайстор в Париж; Елмира Дърварова - в Метрополитен опера, и Веско Ешкенази - в Амстердам. И това не са всички изпълнители - до техните имена мога да прибавя поне още толкова.
- През последните години интересът към класическата музика като че ли отслабва. Какви са причините?
- Главната причина е в това, че ние понякога като изпълнители сме прекалено затворени в кулите от слонова кост. Отдадени сме на сериозната музика, без да подозираме, че интересът на публиката е много по-разностранен и широк.
Другата причина е, че през последните години се снижи равнището на музикалното образование. Едно време се чуваше как децата пеят в училище. Сега превес взимат други предмети. Естетиката и етиката като че ли бяха изтласкани от други  краткотрайни, но пък шумни предпочитания.
Освен това шоубизнесът завладя пазара с попфолка и останалите музикални ерзаци.
- А какво мислиш за чалгата като "музика на народа"?
- Чалга винаги е имало. Още през XIX век композитори като Брамс и Лист са се възхищавали от  циганската музика и от народното творчество. Големите майстори са използвали тази музика като първооснова за своите оригинални творби.
Докато съвременната чалга, която се тиражира у нас, е една смесица от непретенциозна музика и долнопробни, тъпи текстове. Чалгата е убийствена за душата, защото превръща човека в безропотен консуматор на тази пошлост. Още Волтер е казал, че което е глупаво да се каже, се изпява...
- Каква е твоята прогноза, ще се завърне ли публиката към сериозната музика, към класиката?
- Ако чалгата, хардрокът и техностиловете изместят изцяло класиката, нищо добро не ни очаква. Бъдещите поколения няма да знаят, че е имало възвишена музика. Но да се надяваме, че тъй както златото не ръждясва, така и голямото, истинското изкуство няма да изгуби своя блясък.
Много бих се радвал, ако класиката, сериозната музика започне да привлича повече млада публика. Но за това са нужни повече апостоли, които да отстояват и популяризират високите естетически стойности в изкуството.
- Достатъчно ли е онова, което прави днес българската държава за музикалната култура и изкуство?
- Доколкото знам в напредналите държави има политика, с която се финансира и поощрява спонсорирането на културата и изкуството. За съжаление у нас липсва подобна политика, а държавата се стреми да прави отвсякъде икономии, което не предвещава нищо добро в духовната сфера. Нещо повече, очертават се много по-тъжни тенденции. Преди 7-8 години заплатите на оркестрантите бяха повишени с 50 на сто, а сега има тенденция към свиване с 30-40%. И ако преди заплатите им бяха ниски, сега са сведени до смехотворно равнище, което затруднява съществуванието на музикантите и може да доведе до ликвидация на цели творчески съсловия.
- Търговците не само влязоха в храма, но вече като че ли разпродават всичко наред?
- Да, това е едно много тъжно явление, което  засяга не само България. Преди време узнах например, че дори в Амстердам предвиждат след 3 години да бъде закрит тамошният Радиосимфоничен оркестър.
- Значи комерсиалната унификация безогледно настъпва?
- Да, и може би това произтича от интересите на определени хора, които искат да управляват, без да са твърде образовани. Но те са хитри и знаят, че колкото поданиците им са по-прости и невежи, толкова по-лесно ще могат да ги зарибяват с налудничави и тъпи идеи. Ако те бъдат лишени от тяхната чувствителност и душевност, ще бъдат по-податливи за манипулиране. Ако бъдат осакатени естетически и морално, ще бъдат управлявани много по-лесно.
- Значи тъжни факти под акомпанимента на чалгата?
- Да, у нас преди време се обсъждаше дали да съществуват опери, като се осъществяват различни "трансформации" и сливания на оркестри. Изобщо знаем, че у нас "реформите" в културата са насочени към нейната ликвидация, към разане на "живо месо". По този повод си спомням едно изказване на наш културтрегер от МК да се поучим от Гърция, където нямало държавна опера. Ами то това е най-тъжното, че гръцките певци пеят по-често в чужбина, а Турция, която се опитва да влезе в ЕС, не жали средства за култура. Така още преди 20 години турските оркестранти от държавните оркестри получаваха заплати като депутати от Меджилиса.
- Значи там имат културна политика?
- Да, и това е политика още от времето на Ататюрк, който от престоя си като дипломат в  България е бил възмутен, че в началото на XX век в някогашния турски вилает е имало оперна трупа, а в Турция - не. Оттогава в нашата южна съседка не само имат политика, но инвестират в културата много повече от нас. Така се оказва, че сме европейци, но не чак дотам.
- Жалко!
- Жалко, но факт!