Последните дни на Апостола

В българската история има ярка плеяда наши революционери. Те светят с живота и делата си. Сред тях e неоспоримо първенството на Васил Левски! Той е всепризнатият български герой - гениалният идеолог на революционната ни борба. Почти век и половина истините и митовете за живота и дейността му се преплитат в почит и възхищение към него - Апостола на свободата. Пред него се прекланяме не само ние, но и всички чужденци, запознали се с живота му.

Силно вълнуващи са последните дни от живота на Васил Левски, с които той ни завещава уроци по чест, достойнство и безсмъртие.

 Няма по-силно от признанието на врага

Големият герой е признат не само от своите, но и от враговете си. Така и с Левски! Враговете  - неговите и на народа, са изпитвали страхопочитание, но и възхищение. Славата му като неуловим и непобедим се носела из обширната Османска империя и всявала страх и ужас. 

Казват, че когато се раждал Исус, се родил и Юда. Помислете за Левски - един, двама или много са неговите предатели... 

Запомнил се е разказ за турски офицер, тръгнал по следите му, посочени от предател, за да го залови. Вървял турчинът по посочената кална пътека и следвал дирите на Дякона. Но видял сърна, която кротко пиела вода от локвичката на неговата стъпка. Трепнало сърцето на османлията и си рекъл: "Щом сърна пие вода от стъпките на този човек, значи той е СВЕТЕЦ!" Върнал се в София офицерът и си подал оставката...

Тефик бей - миралаят, който ръководел разпитите на Васил Левски след залавянето му, искал да превие, да унищожи прочутия гяур. Всъщност да унижи, да смаже не само героя, но и цялата българска рая. Левски не се предавал! Въпреки, че бил сам, не трепнал пред "грозното изпитание":

...един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"

И никое име той не спомена.

(Из "Левски" от "Епопея на забравените" на Иван Вазов)

Миралай Тефик бей, по ориенталски мъдър, усещал накъде върви съдебният процес, но и виждал как достойно, по мъжки се държи подсъдимият. И сърцето му се изпълвало с уважение към него. В тези мигове на тежък двубой той забравял, че с българина са непримирими врагове и усещал, че иска да му помогне. След всеки разпит миралаят разбирал, че Левски е готов да приеме смъртта и няма за нищо на света нито да се откупи, нито да се предаде. Затова, признавайки собственото си поражение, възкликнал пред своя помощник Орхан бей: "И аз, ако не бях турчин и ако не бях миралай, щях да тръгна след този човек!" 

Уплашен, Орхан бей го прекъснал: "Луд ли си, Тефик бей? Дирите на този човек свършват до бесилото!" 

Тогава миралаят изрекъл пророчески думи: "Не - започват от бесилото! Ние с тебе живеем, за да умрем, а този мъж умира, за да живее!"

От смъртта към безсмъртието

Към бесилката Васил Левски вървял твърдо. Изглеждал висок, стъпвал бодро с изправена глава. Облечен бил с чисти дрехи - така пожелал самият той. Над откритото му лице греели като коприна златни коси и светели големи сини очи. Такъв хубав го е видяла народната певица баба Петкана Хъшова от с. Лозен, Софийско. Тя е жива свидетелка на обесването на Васил Левски. Нейният разказ е записан от фолклористката и музиковедка Райна Костенцева и отпечатан в нейната книга "Моят роден край София". Тя е дъщеря на възрожденския книжар Михаил Костенцев - съратник на Левски. Завършила е музикалното си образование в Женева и станала професор по етномузика, доктор на науките. Владеела три езика. Общувала е с Яворов, Гео Милев, Пенчо Славейков. 

През 1943 г. тя записва разговора си с баба Петкана, която тогава вече е 90-годишна, но била с ясно съзнание и бистър ум. Като момиче  Петкана била красива, природно интелигентна. Препоръчана била за слугиня на турски големец. Станала бавачка на двамата му сина - 5- и 6-годишни. През 1873 г. била на 20 години. 

В деня на екзекуцията на Левски беят поръчал на бавачката Петкана да се пременят тя и децата с нови дрехи и да отидат да гледат как "ще бесят гяурина Васил Левски, дето искал да свали султана и той да стане цар на гяурите". Всички се запътили към бесилката, където се бил събрал много народ. Петкана с децата на бея настанили най-отпред, при турските първенци, та да гледат и чуват добре. 

Пред изповедника си отец Тодор Васил Левски казал: 

"В младините си бях йеродякон Игнатий. Напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която... дано..."  

Сълза се отронила от очите му и той помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий. 

Пред самото бесило Васил Левски се изправил и тихо запял турска песен. Тази песен останала в главата на Петкана и тя казала, че ще я носи и в гроба си. И запяла отново песента. Райна Костенцева се усъмнила, но бабата казала, че вижда случката като ден днешен. В песента се казвало на славея да не пее повече, да не го буди, защото няма за къде вече да бърза. 

В превод на български песента звучала така: 

Сега почувствах сърцето си, 

черни кърви капят.

Не пей, славейо, имам време.

Нямам майка, баща,

не пей, славейо, 

спри, имам време...

Баба Петкана завършила: "Друга песен може да забравя, но тая няма да я забравя, докато съм жива!" 

О, бесило славно

След Освобождението ни от турско, на 6 август 1878 г., в София, столицата на новата Българска държава, било взето решение да се построи  паметник на Васил Левски на мястото, където е обесен. Предложението било на граф Игнатиев, подкрепил го и тогавашният губернатор на София граф Алабин. Поръчали проекта на чеха Антонин Вацлав Колар, градски архитект на столицата. Каменоделец станал италианецът Абрамо Перукели. Скулптурните работи били възложени на чеха Франтишек Новак. 

Парите от доброволни помощи бързо свършвали, та се налагало работата да спира и строежът се проточил цели 16 години. Всичко струвало 70 хиляди златни лева. Известният български живописец, изкуствовед и общественик Антон Митов заявил, че реалната цена на монумента е 10 хиляди лева, а останалите 60 хиляди лева са от лоша организация, чиновнически мързел и най-вече - от разсипия! Не е ли същото и днес?

На 22 октомври 1895 г. с големи тържества  паметникът на Васил Левски бил открит. Традицията продължава и досега: всяка година, на 19 февруари, в деня на обесването на Апостола, България отдава почит на безсмъртния си герой.

А той ни гледа строго, тъжно от паметника и сякаш ни казва: "На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже грешките, инак той не е наш приятел". И ни пита как следваме делото му, как сме изпълнили заветите му.

Днес, 146 години след смъртта му, нима можем ние, българите, воглаве с нашите управници, да застанем с чиста съвест пред лика на Апостола?