Пак на празник и пак кръв...
/ брой: 169
Залисани около атентата в Бургас, ние пак забравихме, че той се случи на сакрална дата - рождението на Апостола. Далеч съм от мисълта, че атентаторите са търсили някаква символика, твърде е вероятно те дори да не знаят кой е Васил Левски и какво е значението на неговото дело за българската история и народ. Но някак ме жегва в сърцето мисълта, че пак на български празник, бил църковен или светски, все нечия кръв ще накара душите ни да настръхнат.
Иначе атентатът, сам по себе си, не ме учуди. Даже си помислих, че закъсня. Разбира се, с цялото уважение към паметта на загиналите и скръбта на техните близки. България от години се меси във вътрешните работи на различни държави. И то с военна намеса. Даже даде жертви. И това, което се случи в Бургас, е само началото на едно тихо, но кърваво отмъщение за нескопосаната ни външна политика, за верноподаническото ни лазене пред коленете на силните, които търсят къде и с кого да се сбият. Защото интересите на силните на деня не винаги съвпадат с интересите на техните намазани като пехливани съюзници. Участието във военни операции на страната на силните се превърна във фабрика за мангизи. Защото нашите рейнджъри отиват там именно заради големите пари. Когато стрелят по тях, те лично отговарят за живота си. Но когато бомбите започват да избухват в България, за това вече са отговорни политиците. Атентатът срещу гражданите на Израел е просто едно начало. Ако продължаваме да се правим на съюзници на силните на деня, атентатите ще започнат да засягат и българските граждани. На българска територия.
Всъщност ние май забравихме за какво ни приеха, нас и Румъния, в Европейския съюз. Според идеята, която днес се осъществява, ние трябва да станем онзи санитарен кордон, който ще отдели Европа от Азия. Европа ще плаща за това с европарички, а ние със загуба на идентичност и с кошмарите на един живот сред атентати. За които, както се вижда, даже не сме подготвени, нищо че родната полиция ни пази, като в песен, поръчана в ресторанта от Цветан Цветанов.
Впрочем той кога ще си подава оставката?!? Че много му стана вече...
През 1968 г. части на Българската армия взеха участие в потушаването на Пражката пролет. В началото на Българската зима, през 1989 г., сума брадати демократи викаха, скачаха и се кълняха в демократичните принципи на една бъдеща държава, каквато щяла да стане България. И даваха като лош пример намесата ни в Пражката пролет. Де ги сега онези брадатите да скочат и за осъдят участието ни в Ирак и Афганистан, а както мирише, и в бъдещ конфликт в Иран?!? Няма ги! Те си обръснаха брадите и станаха къде министри, къде дипломати, къде народни представители и потънаха в разкоша на властта.
А обикновените граждани - кучета ги яли. И в пряк, и в преносен смисъл!
И го няма Апостола да ни види хала...
Всъщност Апостола го имаше. Веднъж! И той ни показа накъде и как да вървим. Не бива да чакаме всеки път, когато кръстопътят е нашето начало, да се роди един Васил Иванов Кунчев и да ни поведе с онези страшни четири въпросителни.
Та нима ние нямаме място в нашето ежедневие за тези въпросителни, на които да отговорим с Чест, Вяра, Храброст и Любов.
Каквито прочие сме показвали неведнъж пред света!
Такива работи...