Ехо от песента на най-висшата материя
/ брой: 293
Избраните стихове на Боян Ангелов в юбилейното томче "Далнина" ме предизвикаха да се заслушам в монолога на Поета на сцената на живота. Тук и сега. В този глас аз съм улавял трели още от самото му първо обаждане с паролата: "А върху ножа - детелина..." Тази детелина, която търси цялото ни пишещо братство, с четири листенца, събуди любопитството ми и аз регистрирах в паметта си ехото от гласа на младия ми събрат Боян. А това стана преди три десетилетия и то е записано в литературната ни история с моето изказване "Ние и те". И още от корицата на юбилейното издание "Далнина" поетът-философ Боян Ангелов ме посреща с акцент:
Плътта - най-висшата материя -
желае да преобразува
и сънищата си в преддверия
към непостигнати копнежи.
В многогласния хор на поетичното племе тези думи звучат солово с вътрешна натовареност на чувството, което изисква внимание. А аз съм рефлективен слушател. Та...
Щом смелостта не се страхува,
щом верността не се купува,
ще бъде волята стремеж...
Този поет си е намерил устойчиви опорни точки, които са в безкрайната територия на философията. Този поет обаче е Поет с главна буква. И аз затова се заслушах в ехото от песента на най-висшата материя. Предизвикателството на познанието възбужда сетивата на този Поет и това ми импонира. Защото мислителят на всички времена е наясно, че философите само обясняват света, но работата е там - той да бъде променен. И този Поет подчертава точно с върха на това познание,
че най-смирената
молитва
е стих
от химна на плътта?
В ехото, в което съм заслушан, улавям думи:
Едемските градини нямат
сакрални сетива
и извор,
от който пасхата да пие
видения...
Няма изброждане на философските владения, но Поетът май не вярва на Еклисиаст, че суетата е нетленна... Ще видим...
Този Поет знае, че може и по-иначе, даже нарочно се държи за философските прозрения и търси други небеса, щом "младият Конфуций превръща стрелите челичени в метличини и върви, върви и говори, говори, говори... Младият Конфуций смесва шепа ориз с шепа въглени и кове по небето комети закръглени да е видело на империята, която има много височини..." Ето тук Поетът е взел думата и е солистът на сцената на живота, повеждайки ни към други височини, към други светове. Защото "младият Конфуций започва да побелява и върви, върви, върви..." Ехото от характерния Боянов глас продължава да ни води към други височини, към нови небеса, които може да са стари, но за нас са нови и ние се движим из тях като откриватели. Защото Мирозданието няма ни начало, ни край. Затова поетът-философ поставя и акцент на вдъхновението, че е светлина,
от вселените сътворена.
То е алената река
на прерязаната ми вена...
Неизказаното е то
и не може да се опише -
необятно като престол,
който тук е поставен свише.
Това е престолът на Твореца. И на Поета Боян Ангелов, най-младият юбиляр в писателската гилдия.
В тази "Далнина" е светът с всичките му светове. И знайни, и незнайни. А поетът-философ го примамва незнайното, което е там - зад другото небе. В океана на Мирозданието Поетът се е доверил на сигурен водач, затова отбелязва, че:
Стихът ще е гребло,
крило и рало,
преди да превъзмогне далнината
на пътя
от Чирпан до Анхиало.
Стихът е взрян
в безбрежните талази
и ще помилва стройните гъркини,
но ще се влюби гибелно
в онази
с коси най-черни
и с очи най-сини.
Хубаво и осезаемо е ехото от песента на най-висшата материя и по-точно на нейния Поет:
Денят проглежда
и успокоява
с отблясък ален
смуглия всемир, а
от паметта до късната представа
стихът
ще продължава да се взира
към дирята от сребърни пасажи
и сам ще стане зарево.
Затова ще кажа в заключение: синоним на живота е далнината на Поета, в ехото му пътува нова светлина към човека, към нас.