Танатология

От доста време не ми дава мира темата за тъмната страна на живота, страшничка е тя, дори когато словото се докосва до нея. Анатолий Корольов, руски писател, идва в България и се изумява: "Не знам какво става у вас, но тук смъртта сякаш лидира навсякъде". Прав е - тягата към смъртта подрежда новините в телевизиите и на първите страници на вестниците. У нашего брата като че ли се насади някакъв мазохизъм, подхранван от убийства, самоубийства, въоръжени конфликти, жертви на насилие, терор, наркотици, СПИН, катастрофи, епидемии. Някаква "некрофилия" с неподозирани размери предизвиква преднамереното търсене на края. "Вие живеете от кръвта на първа страница, а ако ги няма убийците, сте мъртви"- така говори Фантомас на вестникарите. Разлиствам един брой на Show: "Капка Сидерова: Близък ми подхвърли вкъщи магия за смърт!", "Иван Славков е много зле! Батето изглежда като мъртвец!", Чочо Попйорданов: "Заплашиха ме със смърт!", Теодора Баташова: "Вера Кочовска предсказа, че синът ми ще умре млад", "Киркоров пред самоубийство", "CNN обяви Морган Фрийман за мъртъв!", "Нашенците в Португалия - мъчени преди разстрела", "Инфаркт покоси килър на Красимир Маринов", "Енергиен бос умира при загадъчна катастрофа" и т.н. "Уикенд" написа: "Патриарх Максим бере душа", та на другия ден "24 часа" трябваше да го опровергава.
Ще възразите, че се занимавам с жълти вестници, които са потънали в кал до гушата. Но непонятното влечение към смъртта е обхванало и "белите" вестници. "Труд" се прослави навремето със снимка на трупа на Андрей Луканов в моргата, а "24 часа" сложи под главата си "12 сварени в Марица-изток". Спомнете си колко пъти без всякакъв страх от Бога бившите германски вестници караха поета Дамян П. Дамянов да "бере душа" и "да издъхва". А колко много "пищни" репортажи за погребенията на мутрите прочетохме в печата.  Нека си се фръцка Цвъ Цвъ, че е закопчал организираните бандити. Няма да изяде хляба на журналистите-танатолози, защото не минава ден неорганизиран бандит да не види сметката на някоя самотна бабичка. А не пресипва гласът на Веско: "Нашата полиция ни пази"...
  Продължавам с Анатолий Корольов: "София се е превърнала на някакво гробище... На всеки ъгъл висят снимки на умрели хора. Видях на стената на един блок повече от 40 такива траурни съобщения и кръстове, кръстове, кръстове... През цялото време се стряскам. Разбирам, че уважавате мъртвите, но когато и по дърветата видях некролози, забити с пирони, честна дума, дожаля ми за дърветата".  Уличният некролог е странен български феномен, учудващ и смущаващ. Но руският писател да беше попаднал в кое да е от българските села със затихващи функции - там гледката е още по-страшна: пусти, рушащи се къщи, а портите им рамкосани с по-няколко овехтели жалейки. Проф. Иван Славов обяви некрологоманията за еманация на лош вкус и пошлост, лицемерие, досаден анахронизъм и грозота. В книгата си "Кич спектър" пише: "А ние бродим в градове от шпалир от некролози, сякаш сме в призрачния свят на живи и мъртви!" Бунтуват се и много млади хора в интернет форумите, които искат да се забранят некролозите, те да бъдат "изселени" от вестниците. Въобще поддържат друга модерна, "цивилизована" чувствителност, налагаща изключване на умирането от всекидневието, с повече сдържаност и акцент върху живота, а не върху смъртта.
Наистина има голяма разлика между приватизирането и дори "потискането на смъртта в Западното общество" и публично афишираната смърт и скръб на Балканите. Да обясни това, а и всичко, свързано с феномена "уличен некролог", у нас се е заела д-р по история Емилия Карабоева, чието изследване излезе само преди месец в УИ "Св. Климент Охридски". От книгата й "Некрологът. Българинът пред лицето на смъртта" можете да научите, че този странен феномен като жанр и като форма на посмъртна обява, като почит към мъртвите, та даже като контакт с отвъдното, се е появил като нещо модерно, внесено от Запада (първият некролог за разлепване е отпечатан през 1850 г.). До днес го има на Балканите (без Румъния), но и в Полша, Италия, Израел, в някои арабски страни. У нас се е превърнал в белег на национална идентичност, но и като белег на изостаналост и варварщина. И на мен не ми се нрави уличното афиширане на смъртта и мъката, но знам, че със забрани няма да се изчистят улиците от "скръбните вести формат А4". Мястото им е във вестниците и в интернет пространството.
Смъртта е продължение на живота, но не е "начин на живот", както се представя у нас. По-малко се говори за злощастния край заради нищета и бедност. Все повече обаче стават случаите, в които смъртта се явява достоен изход от мизерията. Тогава стълбовете не "оживяват".