Висок етаж
Излезе юбилеен том с избрани стихотворения на поета Петър Караангов
/ брой: 120
Петър Караангов е роден на 11.11.1931 г. в Сандански. Завършва гимназия в родния си град, полувисшия Библиотекарски институт и българска филология в Софийския университет. Работи като главен редактор на издателство "Български писател", зам.генерален директор на Българска кинематография, главен редактор на сп. "Пламък" и директор на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Издал е повече от 15 книги със стихотворения и поеми. В центъра на поетическия му свят стои неговият роден град, пейзажът, багрите и красотата на южната природа, историческата памет и съдбата на човека. Негови стихове са превеждани на всички европейски езици. Сатиричната му комедия "Състезанието" е играна през 1976-1978 г. в Държавния сатиричен театър. През 2007 г. написва театралната поема "Онова, което мина". Носител е на Националната литературна награда "Иван Вазов" за цялостно творчество. През 2011 г. бе удостоен с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина" - I степен.
Поетът Петър Караангов тихо и с достойнство, незабележимо някак, прекрачи своя 80-и рожден ден, предлагайки ни единствено това, което е сътворило талантливото му перо - "Дървото. Птицата. Градът", внушителен том от 260 страници избрани стихотворения. Изданието на ИК "Синева" е с предговор от акад. Петър Динеков - панорамен поглед в пейзажа...
В този художествен свят са се вглеждали не един и двама ценители на Караанговото творчество и почти всички са на мнение, че тази поезия е със свои отличителни знаци, тя има своя марка и мярка, тя е своеобразна галерия, преливаща от багри и звуци. И друго нещо е май, защото тук думата поезия е в своето отечество, на истинското си място, както и поетът Петър Караангов е превърнал своето малко отечество в безгранична държава на духа, на светлината. Неговото обагрено с цветове и съзвучия слово е несъбираемо в анотации и резонанси, защото поезията е неуловимото тайнство на живота и само поет от неговото коляно е в състояние да извлече екстракта от протичащото време, да обхване с мисълта си времена и пространства, планети, галактики, кратки вселени, Космоса. И от космическия хаос да съгради храм от думи, светлинна катедрала.
Дървото... Птицата... Градът... Тези три ключови думи са триножникът на художника Петър Караангов и в неговата галерия, която е на друг етаж, по-висок от родния му дом и прозореца в южния град, в тази галерия се влиза от всяко място. Но веднъж прекрачил прага й, ти се озоваваш в друга реалност, в друг свят сред световете. В храмовите пространства цветовете, звуците, светлините са в особено триединство, където животът е с други измерения и е друг живот над люлката на живота.
На пръв поглед в стиховете на Караангов уж не се случва нищо необичайно, а необичайността започва да ни завладява с благото слово на един самороден благородник, чието слово странно как се родее с музиката на Моцарт - не можеш да разбереш откъде извира. В скоби ще кажа, че повече от половин век общувам с тази поезия. Нося в паметта си два стиха от една от първите публикации на този поет: "Денят умря зад синята верига/на някаква далечна планина..." Тези думи вещаят дълго будуване и страствания. Ето защо ще прибегна до услугата на акад. Динеков и ще го цитирам, че поетът Петър Караангов е един от малкото сред своето поколение поети, поети със собствени лица и черти. Това е поет на спечеленото доверие. Затова влезлият в неговия свят не бърза да излиза. В центъра на поетическия свят на Караангов стои един град. Поетът е избрал един лъч от небето на родната страна и го е разложил на всичките му цветове - образът на родината се отразява в тези цветове. Взрял се дълбоко в една капка от реките, езерата, морето и дъждовете, Караангов е видял цялото битие на родината, минало и настояще.
Общувайки с чудесния лиричен том, убедено ще кажа, че този поет си знае цената, щом е препотвърдил твърдението, че Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети. Толкова обемен, с уплътненото си слово поетът е застанал в своя град, под дървото на живота и с пеещата птица в това дърво и в сърцето му, която повтаря сякаш неговите думи, че най-хубавото на живота е самият живот. Затова не ми се излиза от Караанговия хармоничен и очовечен свят, заслушан съм с благодарност в шеметните му звуци, във властта съм на озарението им.
До късно - чак до вечерта,
ще трупам думи - да се сгрея.
Ще мине вятър над света
и думите ще разпилее.
Но аз от думи ще създам
отново този свят. Отново!
Аз помня дълго, дълго знам
стиха: Началото бе слово...
И превъзмогнал своя страх,
ще върна пак назад - в живота,
реката, птицата, дървото,
градът и себе си сред тях.
Това вече се е случило. То се състоя. Бъди честит, Поете!