Ти си моята врачка, Поетесо

Такава стихосбирка ми се четеше, изглежда. Винаги съм искал да накарам ценителите на поетическото изкуство да ме харесат, както се казва, от пръв поглед. А първият поглед съзира заглавието на една стихосбирка. Поетесата Петя Цолова постигна точно този ефект. В заглавието "Насаме с белия свят" (издание на "Карина М") е нейният код, нейната визитка, нейният женски лиричен поглед, нейното Аз.
За да ми каже, че "На бойното поле на любовта/ пощада няма..." Макар да знам, че е така, слушам я, защото точно това "поле" се нарича и Живот, и Бял Свят. А тя е решила да бъде насаме с него, с Белия Свят.
Опитах се да я погледна отстрани, докато е насаме с него. И се заслушах в изповедите й. Тя му споделя, той гледа някъде... Монолозите й май не го докосват. Но когато започва една Закъсняла молитва, той я изслушва.

Гледай ги, гледай -
чадър вместо покрив разперили,
те се целуват - незнаещи, слепи.
Отминавани безразлично,
с поглед докосвани бегло,
в очите завистливо отнасяни целите...
На кого да се моля аз,
вече прогледналата...

Кого питаш, Поетесо? На Белия Свят ли говориш? Но той:

Несъвършен.
Непоправим.
Неповторим.

Като живота ти незаменим. Като живота ми. Като живота ни... Всички бързаме, бързаме, бързаме. Макар да ни се струва, че носим полярна вътрешна неподвижност. Но аз се заслушах в твоите изповеди, в междуметията ти, в синкопите дори... Ти си моята врачка, Поетесо. Светът като машина е неумолим. Препускам с думите. С твоите думи, Поетесо. И те са частица от Белия Свят. И ти.