Спомени от "никое време"
Книгата "Вкусът на болката - нашият роман" ще бъде представена на 29 август във Файтона
/ брой: 187
Отдавна ме занимава това клише. Всеки го изрича според..., когато му дойде времето...
Ето в такова никое време се досетих, че преди 12 години Тодор Коруев ме интервюира за ДУМА, та погледнах назад във времето. И ще повторя нещо от нашия разговор, все едно е днес...
- Как се чувстваш в "присъствената книга" на българската поезия?
- Като в реанимация. А тя, както би трябвало да се досещаш, е по съседство с моргата. Втората ми стихосбирка носи това заглавие "Присъствена книга". В българската поезия, която претендирам да познавам добре, много нещо отиде към вторични суровини. Откакто се захванах с литературния салон "Старинният файтон", препрочетох цялата следдеветосептемврийска литература и макар да бях наясно и през годините кое е стойностно, кое - въздух под налягане, сега, през последните години, със смут в сърцето установих колко много празнодумци сме имали и колко величия с високи звания се пъчеха зад това пустословие...
- Как живееш под стряхата "лунна керемида"?
- Поетично и по-етично. И преди, и сега. Ще ми позволиш ли да цитирам нещо от стихотворението "Те", на което се позоваваш, да си помогна с отговора? Има връзка и с първия ти въпрос, надявам се и с някои следващи. Затова:
Те ми правеха мръсно - кал, поледица, студ.
Аз не ги бръснех - вървях като луд.
Аз им казвах: Ида... Но живеех без тях.
Лунната керемида беше моята стряха.
Нашата литературна история гъмжи от примери на ежби, на непоносимост, на завист, на какво ли не... Аз съм човек, който е наясно с всичко нечовешко у човека. И си имам едно правило: човекът затова е човек, за да забравя някои работи. Не съм злопаметен.
- Ти имаш вид на прекалено сериозен, дори мрачен човек. А помогна на толкова много автори да се появят в "Старинният файтон", включи мнозина в книгата си "Файтонът с пегасите" - есета, с които си ги представял всеотдайно и с любов.
- Изглежда, угрижената ми глава изписва по лицето ми кахърни състояния, допускам, че това е причината някои да мислят, че съм мрачен човек. Дори мнозина се изненадват, когато седнем на раздумка и надникнат в мен, ахват. Я, ама ти си бил съвсем друг... Литературния салон го създадох в трудно време и то от желание да общувам със събратята си, каквото преди правех под сурдинка. В предишния официален литературен живот нямах място. Дори в писателския съюз ме приеха със синовете на моите връстници. Та в началото на 1995 г. реших да опитам и да направя литературен салон в дома на Дядото, който лумпените също омаскариха. А Дядото, както знаеш, е европейски човек, патрон е на моя град, почти ми е земляк - от Загоричене е човекът. Литературен критик е. В тази къща е живял и друг критик - Георги Бакалов. Там е идвал при тях Христо Смирненски. И намерих за подходящо това място за литературен живот. Опасявах се, че няма да се получи. Затова рискувах да поставя началото със себе си, с моя нова книга. И за голяма изненада дойдоха много хора. И то главно писатели и почитатели на поезията.
- Не дай, Боже, да живееш в интересно време, както казва Конфуций. В такова бурно време ти живя, остана верен на идеалите си и издаде много книги. Сигурно си доволен от съдбата си?
- Доволен, но не самодоволен. Само доволен.
- А от народната съдба?
- От неговата съдба не съм доволен. Защото не са случайни нещастията ни, през които или из които се движим като сомнамбули вече толкова години. Кой друг народ би се оставил в ръцете на бандити и мутри, на хитреци и шмекери, кой друг народ може да се остави на такова издевателство и ще стои със скръстени ръце? Никой. Имам чувството, че ние просто очакваме митичния Годо или брат му. Такова овчедушие не го разбирам. Кой не мина, той не ни ухапа! - това е Вапцаров. Кой не си избрахме, той не ни излъга. И сега чувам да казват, че сме на прав път, че се съвземаме. Аз се питам дали съм жив, те ми казват, че живот си живея.
- Напоследък не пишеш публицистика. Може би си обезсърчен, тъй като политиците не четат филипиките, които са срещу тях?
- Ако си спомняш, малко преди 10 ноември Тодор Живков разпространи писмено едни свои Съображения. И поиска мнението на интелигенцията. Тогава и аз написах "Съображения към Съображенията". Предложиха ми от "Работническо дело". Да, ама не... Сега можеш да кажеш всичко, няма кой да го чуе. Имам чувството, че говоря на глухи. Макар да знам, че така им изнася. Докато не повярвам, че живот си живея, като Симеончо. Дано съм жив да видя усмихнати хора по улицата и в трамвая. Но тези дни записах в бележника си:
Хубаво, лошо - това е,
баби и дядовци.
Жив съм.
Пътувам в трамвая,
а той - за Орландовци.
Имам чувството, че и след една Христова възраст, ако има кой да ги прочете тези мои думи, пак ще са актуални, но ще бъде за всички никое време, в което вече българите ще са малцинство и почти неграмотни. Затова се досещам за едно театрално заглавие - "Обещай ми светло минало" в това българско НИКОЕ ВРЕМЕ.
Точно в това никое време - на 29 август от 18 ч., каня приятелите на Файтона за ново начало с премиера на книгата ми "Вкусът на болката - нашият роман", която ще представи Елена Алекова. А заедно с нея ще направим рецитал в памет на моята Муза - Снежана Пейчева, по случай рождения й ден.