Може ли Виетнам да е модел за Северна Корея?

Срещата на Ким Чен Ун и Доналд Тръмп може още да не е започнала, но приготовленията във Виетнам отдавна са в разгара си, а вълнението е голямо. Столицата Ханой иска да използва възможността да покаже на света развитието, през което преминава Виетнам през последните години. Мястото на срещата на севернокорейския лидер и американския президент не е случайно избрано. Формално Виетнам все още се води комунистическа държава и на власт е Комунистическата партия - като в КНДР. Но приликите свършват дотук. Защото Виетнам следва модел, който е много по-близо до китайския. Икономиката на почти 100-милионната държава е все по-отворена за западни инвеститори, а цените на труда конкурират - и то успешно - дори китайските.

Много се е променило от времената на Виетнамската война. През 1986 г. в страната започнаха икономически реформи, а днес това е една от най-бързо развиващите се икономики в света. И въпреки че все още е далеч от успехите на големия си съсед Китай, Виетнам няма търпение да покаже на света своя напредък. Междувременно отношенията със Съединените щати са на обратния полюс и сега двата бивши врагове са добри партньори, особено що се отнася до търговските въпроси. В резултат на затоплените връзки между двете страни днес Ханой не се различава особено от много други градове по света - американската култура е видима навсякъде. От песните по радиото през филмите в кината до айфоните в ръцете на зараждащата се виетнамска средна класа. В допълнение Виетнам показва сериозно желание да се представи и като надежден партньор в областта на регионалната и глобалната сигурност. Възможността да изиграе посредническа роля в срещата на Ким Чен Ун и Доналд Тръмп несъмнено ще повиши репутацията му на международната сцена и в частност във Вашингтон. За севернокорейския лидер Ханой също е удобен вариант - Виетнам е една от малкото държави, където неговата страна има действащо посолство, а и ще може да достигне сравнително лесно до нея с прословутия си брониран влак. Тридневното пътуване от Пхенян през Китай до Ханой се очаква да завърши днес на прясно ремонтираната жп гара във виетнамската столица.

Протегната ръка или Троянски кон?

Именно близкото сътрудничество на Виетнам и Съединените щати е това, с което администрацията на Тръмп ще се опита да впечатли Ким Чен Ун. Вашингтон иска да използва примера на бившия си смъртен враг, за да покаже, че икономическото сътрудничество е напълно възможно дори с комунистическа партия начело на страната. Но Северна Корея и САЩ технически все още се намират в състояние на война, а традиционното нежелание на севернокорейското ръководство за близки контакти с други страни - дори когато става дума за Китай и Русия -  ще направи задачата на американската дипломация доста трудна.

Естествено, трябва да отчетем, че Ким Чен Ун в значителна степен промени представата ни за него в последно време. Но все пак, не е ли сътрудничеството със Съединените щати прекалено рязка промяна за малка държава като КНДР? Още повече, че цената никак не е малка - отказ от гордостта на Северна Корея, нейната ракетна програма. Затоплянето на отношенията с южния съсед е нещо доста по-различно от сделка за денуклеаризация и в Пхенян несъмнено осъзнават това. Всъщност Вашингтон е този, който трябва да осъзнае, че през цялото време Ким Чен Ун говори за взаимно ядрено разоръжаване. Досега няма никакви индикации, че американското ръководство е готово да направи такава стъпка - дори ако става дума само за Корейския полуостров.

Безспорно Северна Корея би могла да се възползва от установяване на икономически и търговски връзки със САЩ, но тук отново идва въпросът на каква цена ще стане това? Не всичко във Виетнам е така розово, както биха искали да изглежда от Ханой и Вашингтон. Правителството често е обвинявано, че с готовност обслужва интересите на чуждестранните инвеститори, докато важни теми като правата на трудещите се и дори опазването на природата остават на заден план. Зад добрите макроикономически показатели не винаги стои щастливо население. Друг въпрос, на който Северна Корея ще трябва да си отговори, е дали ползите от присъствието на американски бизнес в страната ще компенсират печалбите, които тези компании ще изнесат извън нейните граници? И тук никак не е сигурно, че отговорът е в полза на икономическото отваряне.

И не на последно място - има ли нужда Северна Корея от Макдоналдс и айфони? По-скоро не. Доскоро изолираната република разви добри връзки с Китай в последните години. Големият и мощен съсед на практика е в състояние да осигури на Пхенян всичко онова, което му предлага Вашингтон, при това при значително по-добри условия. В крайна сметка Пекин също не е доволен от ядрената програма на Ким, но е далеч от агресивността на американците. Властите в Китай няма да са никак доволни и от затопляне на отношенията между Пхенян и Вашингтон и можем да сме сигурни, че теоретичната възможност да получат още един лоялен на Америка съсед (какъвто в голяма степен е УпримерътФ Виетнам) никак няма да им е по вкуса. 

Така трябва да се разглежда протегнатата ръка на Тръмп - очевидно това не е истински зов за приятелство, а просто начин да се влезе зад стените на крепостта Северна Корея. Залозите наистина са големи - от минералните залежи на КНДР до възможност за натиск върху големия враг Китай. 

Възможна ли е договорка?

Това, което запомнихме от миналата среща на двамата лидери в Сингапур, бяха многото думи и малкото конкретика. Да, беше подписана декларация в помирителен тон, но от нея следва твърде малко. Този път американците се надяват на пробив, но всъщност Ким Чен Ун е този, за когото ситуацията е по-изгодна и има по-голям интерес сегашното статукво да се запази. Едва ли някой си въобразява, че Северна Корея ще е толкова наивна да се откаже едностранно от ядрения си потенциал. В същото време своеобразното ухажване от страна нацамериканците дава на севернокорейския лидер повече лостове в отношенията с Китай и Русия. А смело можем да кажем, че за Пхенян те са много по-важни от евентуалното приятелство с Вашингтон. 

В този смисъл едва ли може да очакваме много повече от декларативния стил на предишния такъв форум. Отново пред камерите ще бъдат демонстрирани добри намерения, но изходните позиции и целите остават в голяма степен непроменени. А те са твърде, твърде различни, за да се очаква да бъдат намерени достатъчно допирни точки. Въпреки заявките и контраста в реториката, американската политика спрямо Северна Корея има същите цели като във Венецуела - смяна на режима и инсталиране на проамериканско правителство. Тук обаче не е нейният Узаден дворФ, а близостта на Русия и Китай има силен сдържащ ефект върху действията на администрацията на Тръмп. 

А дори да бъде постигнато съглашателство по отделни въпроси, играта на котка и мишка ще продължи много след срещата във Виетнам. Северна Корея вече има примера на Ирак, Либия, Сирия, а сега и Венецуела. Колкото повече време пък Доналд Тръмп заема президентския пост в Белия дом, толкова по-агресивна и империалистична става външната политика на САЩ. Изваждането от нафталина на фигури от администрациите на Роналд Рейгън и Джордж Буш-младши и поставянето им отново на висши позиции нямаше как да доведе до нещо друго освен до рязко изостряне на отношенията с идеологическите и икономическите врагове на Вашингтон. Но все по-ясно става, че вече не се намираме в тази епоха на американска хегемония и че възможностите на световния полицай намаляват. По всичко личи, че Ким Чен Ун също разбира това.