Страстта на разума или проникновено за гения

Истинската критика е не само разум на страстта, но и страст на разума. Най-доброто доказателство в това отношение е литературнокритическата и философската енергия, която Панко Анчев разгръща през годините. Впечатляващи са неговите усилия да навлиза в неизследвани духовни територии, безстрашието му да се втурва в редица бели полета от историята и философията на българската литература и култура. Само през последното десетилетие той поднесе на читателя книгите: "Философия на литературната история", "Разумът в българската история", "Малкият народ", "Друг начин на мислене", "Смисълът на литературознанието".
И ето че сега в ръцете на читателя е поредната книга на Панко Анчев - "Христо Ботев като мислител". Не случайно като подзаглавие критикът е сложил формулировката "Хипотези". От самото начало той откроява своята позиция - опит за преразглеждане и преоценка на досегашната изследователска традиция в ботевоведението. Както и в споменатите по-горе свои творби, Панко Анчев възприема подхода на радикалната преоценка. И действително, ако прегледаме хилядите страници, изписани досега през последните сто и двадесет години и посветени на гениалното духовно наследство на Ботев, както и на неговата драматично-трагична биография, ще се убедим колко малко са приносните изследвания, колко планини от думи на преразказ и компилативни и скучни съчинения задръстват литературата за Ботев.
Самото поставяне на темата Христо Ботев като мислител е не само много задължаващо, но и съдържа елементи на благородна естетико-философска провокация. Десетилетия наред Ботев е разглеждан само като гениален поет, публицист и революционер, но от вниманието на изследователите е убягвало Ботевото схващане за българската история. Тук Панко Анчев разсъждава за неговите социално-политически концепции. Според критика мисленето на Ботев е изцяло политическо и в същото време той не е фанатик, който сляпо вярва и върви към определена цел. Социално-политическата философия на Ботев е философия за начина на устройство на човешкото общество.
Както и в едно от предишните си заглавия, нашият критик търси другата гледна точка - непознатата, нетривиалната, може би даже провокативната. В контекста на този друг начин на мислене за гения, който отхвърля щампите и клишетата, Панко Анчев разглежда романтизма на Ботев, съпоставен с реализма на апостолите на националната революция, и разсъждава за драмата на нашите поборници, които имат погрешна представа за бунтовната свяст на българите в навечерието на Априлското въстание.
Панко Анчев прозорливо посочва и наднационалния характер на духовните търсения на Христо Ботев. В огнената си публицистика геният дава десетки примери за удивителна интуиция и впечатляващ интелект, когато анализира общите политически тенденции на европейската и световната сцена. "Всемирната отзивчивост" на неговата душа му позволява да обича до болка своя народ, но и да разсъждава за нацията като за неразривна част от общото органично европейско и световно цяло. От тази гледна точка Ботев е отрицание на безродния космополитизъм, той добре проумява, че космополитът обича човечеството абстрактно и няма съзнание и чувство за собствения си народ.
Продуктивни са разсъжденията на Панко Анчев за теорията на българското освобождение по Христо Ботев. Според него огромната заслуга на поета революционер за българската национална революция и освобождение като цяло е, "че той постави българския въпрос и България в контекста на Европа, превърна го в общоевропейски въпрос, свърза го с историческите тенденции и му придаде "просвещенски смисъл". България в теорията на Христо Ботев е в Европа, част от нея е и не може Европа да съществува, без да забелязва липсата на българска държава".
Още една проблемна тема от огромното духовно наследие, неразглеждана задълбочено досега, е тази за Бога според Христо Ботев. Панко Анчев коментира същността на възрожденското обществено съзнание. Секуларизацията на Българското възраждане води до взривни и резки промени. Борбата за църковна независимост постепенно извежда до все по-революционизиращо се национално самосъзнание. Тук отново се сблъскваме с един парадокс. Колкото повече се отделя гражданското съзнание от религиозното, толкова повече се радикализира проблемът за взаимоотношението между прогреса и вярата.
Главната религия за Ботев е националното освобождение. За преследването на тази върховна цел той не щади сили, енергия да критикува екзархията и духовенството, когато проявяват нерешителност или мудност в подготовката на националната революция. Но християнството и българската църква, верни на Христовите послания, проповядват смирение, което според Христо Ботев в конкретния исторически момент е вредно за отстояването на националноосвободителната кауза. Ботев смята, че с решаването на църковния въпрос той вече се превръща в анахронизъм, а "екзархията е такова учреждение, което има смисъл за оние епархии, които не са още смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцисизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само за това, за да прибере разпръснатите части на народът и да го свърже в едно цяло, а сичкото друго - не е за нейната уста лъжица".
Ботев акцентира върху политическия елемент на възрожденския атеизъм. Прагматиката на конкретното историческо време очевидно вече диктува други решения. Разбира се, главният въпрос, който поставя в своята публицистика Ботев и който го занимава извънредно силно, е за Човека в онова взривно и бурно изменящо се конкретно историческо време. Възраждането и националните революции в Европа пораждат понятията свобода, равенство, справедливост, солидарност, права на човека. Огромни възможности дава яркото публицистично наследство на Ботев да разсъждаваме върху формирането на новия възрожденски човек в България. В Отечеството се установява нов тип личност с ясно буржоазно съзнание според Панко Анчев. Тази личност окончателно се е разделила със средновековните представи за живота и устройството на обществото. Именно Ботев първи очертава нейните характеристики. Пътят на тази личност е дълъг - от средновековното смирение до революционното непримирение. Чувството за лична и национална свобода се изостря до крайна степен и понякога се превръща дори в "неудържима страст и полет". Всичко, което се случва около героя, се оценява именно под знака на свободата и революцията. И затова за Христо Ботев добър е този човек, "който не се примирява и подчинява, не щади себе си заради общото благо, живее енергично и динамично, самообрича се на гибел, за да избави народа от робство и несправедливост".
Любопитни са анализите на Панко Анчев в главата "България между Изток и Запад според Ботев". Критикът проницателно посочва, че Ботев пръв определя българската свобода като точката, през която минава европейското разделение Изток-Запад. В стотиците си статии и антрефилета публицистът Ботев се откроява като ярък политически писател. Но той е едновременно с това и социолог, и политолог. Коментарите му безпогрешно следват сложните извивки на европейската дипломация, те разкриват циничния баланс, поддържан от великите сили, и съдбата на болния човек - Турция като функция на противопоставянето между Изтока и Запада. Ботев ясно осъзнава, че Европа има интерес да пречи на Русия да разшири влиянието си на Балканите и затова изкуствено поддържа грохналата вече Османска империя. Ботев демаскира двуличието на европейските политици, които на думи проповядват просвещенските идеали и ценности, а на дело работят срещу тях и прокламират идеи за още по-жестоко подчинение на и без това поробените и страдащи народи.
Последната глава на своята книга Панко Анчев е посветил на друга интересна и мащабна тема - литературата по Христо Ботев. И в това отношение той постига пробиви в традиционното ботевознание. Десетки автори като папагали само са повтаряли клишетата и естетическите мантри за гениалността на поета и публициста, но истински анализ на отношението на Ботев към съвременната нему литература и публицистика почти няма. Панко Анчев подчинява своите разсъждения на тезата, че не само за собственото творчество на Ботев, но критерий за качество и стойност на написаното и от неговите съвременници е това, литературата и изкуството да са подчинени на главната цел - националната и след това бъдещата социална революция.
Гениалното перо на Ботев надмогва според Панко Анчев дидактиката на възрожденската литература и я извежда от нейната "приложна служба", за да я превърне в органична художествена литература. Ботев с изключителна категоричност потвърждава в литературата правата на личното Аз и неговото задължение да говори от името на всички, а народът да се идентифицира чрез личното Аз, чрез индивидуалността. Ботев сам дава пример каква трябва да е литературата и нейният създател - писателят. И с това поставя началото на нова традиция в българската поезия и публицистика. 
Тънката книжка на Панко Анчев "Христо Ботев като мислител" е заредена с много продуктивни, първопроходчески и дълбоки идеи. Авторът успява да излезе от талвега на критико-историческите клишета и да ни накара да мислим върху духовното наследство на Ботев от друга гледна точка. Тя е не само интригуваща и увличаща, но и ни извежда до неподозирани изводи, отваря зрението ни към важни заключения не само за индивидуалната специфика на мислителя Ботев, но и за стратегически развойни тенденции в българската публицистика и литература в навечерието на Освобождението.