Срамът

През изминалите 22 години какви ли не управления се изредиха пред очите ни. Какви ли не мисли, оценки и чувства минаха през главите и сърцата ни. Пребогати сме на спомени.
Изпитвал съм болка и гняв, виждайки как всичко построено, бавно, методично и безвъзвратно се разрушава. Чувствал съм страх и тревога. Връхлитала ме е ирония. Изпитвал съм и радост, и гордост, вярно - скромни и за кратко. За пръв път обаче изпитвам срам.
Това е първото правителство, което превърна всичко в пошло шоу, което арогантно помете всякакви правила, което превърна омразата и бабаитлъка в норма на поведение. Първото правителство, което мачка всичко, което не марширува в крак с ботуша му.
Мои близки, живеещи в чужбина, се чудят как може вицепремиер с рязане на лента да открива пешеходна пътека. Как може министър- председател да представя за национален подвиг полагането на всеки километър асфалт, когато народът му тъне в мизерия.
Срам ме да слушам как нагло ме лъжат за доходи, безработица, спестявания, борба с кризата. Как не им пука от фактите и дори от това, което са казали само преди ден или два.
Срам ме е да гледам как на международни срещи нашият премиер стои изолиран и налудничаво надут. Как, според мои колеги журналисти, му се подиграват зад гърба. Как нелепо и дебелашки раздава акъл на народи, които ни превъзхождат в пъти и във всичко.
И за пръв път разбирам, че срамът е по-опустошителен от гнева.