Спотаеният гняв на автора

Не е изненада току-що отпечатаният сборник с разкази на известния публицист и общественик - ветеранът Крум Василев ("Земни разкази", изд. "З. Стоянов", 2017). Четящата публика, която е запозната с публикациите му, не може да не е забелязала, че перото на автора, пресътворило ярки пътеписи и публицистични творби, често се родее с най-доброто в българската белетристика. Не случайно през 2010 г. Крум Василев става носител на литературната награда "Николай Хайтов", а през 2016 г. - и на наградата за публицистика "Георги Кирков-Майстора".
Какво обаче е накарало ветерана да се обърне към литературния жанр, към изкуството на повествованието? Кое е това "неутолимо желание", което го тегли отново към перото, макар и надхвърлил завидните 90 години? Художествена потребност ли е или повелята на времето го тласка да излее в разкази и случки преживяното?
Защо ми се струва, че зад този сполучлив творчески факт, каквото е изданието на сборника, блика спотаеният гняв на автора от зловещите последици от "прехода". Защото пред очите на човека, който в продължение на десетилетия е бил пряк участник в изграждането на индустриалната мощ и просперитета на нацията, заела завидно място в световната двайсетка по редица социални и икономически показатели, е осъществен погром на селското стопанство, промишлеността, иновационното развитие, образованието, културата, здравеопазването, общото благосъстояние на българските граждани. Рязко скача безработицата; драстично спадат доходите на 90% от населението. Появяват се и получават широко разпространение такива несъществуващи дотогава социални бедствия като наркоманията и проституцията. Престъпността се развихря. Образованието е в упадък. В упадък са и националните ценности. Населението е обхванато от икономическа и социална безперспективност. Хората в активна възраст масово емигрират. Възрастните пък - масово измират. Историята не познава толкова ускорен темп на загуба на националния генофонд в страна, в която не е имало катастрофални природни бедствия, епидемии или войни.
Историите, които Крум Василев ни поднася, са именно отглас на този безрадостен, несправедлив, криминален "преход", в който човешкото у хората е потъпкано и унизено; традиционните семейни връзки са разкъсани; отношенията между човек и общество са катастрофически; отделният индивид е осакатен; нацията е подложена на социален гнет. Отчуждението е проникнало във всяко кътче на българската действителност. Над страната се вихри сечта на прехода.
С каква мъка и възмущение авторът разказва за съдбата на възрастните хора, умиращи от студ в обезлюдените ни села ("В студения януари на 2017-а"; "Свещеникът от село Букче"); за белите лястовици на добродетелта ("Белите лястовици на Ицо"); за измамите, превърнали се в масов прийом на властта ("Плосък данък", "Майорът от отдел "Профилактика"); за "свободата" на печата ("Среща"); за подкупите, като форма на "стимулиране" на избирателна активност ("Аз не лъжа"); за младите българи, принудени да бягат в далечна чужбина заради хляба ("Мъката на стария учител")...
Има и разкази, които трогват с изразеното в тях човеколюбие, със стремежа на автора при всякакви обстоятелства да застане на страната на човека, подложен на ерозия, хванат в зловещия "капан на живота". От тези разкази лъха доброта и интелигентност, пориви към светлина, отдаденост на идеята, за която истинският Човек не се примирява, при никакви обстоятелства не продава съвестта си за власт и пари.
Впечатлява разказът "Най-хубавата кукла", в който с много любов се описва щастието на малкото момиченце от подаръка за рождения му ден: улично котенце, спасено от трафика на безмилостния "каменен град"; или "Грях", в който разказвачът на историята е принуден да убие любимото си домашно кученце, за да не издаде с лая си убежището на нелегалните по време на антифашистката съпротива.
Това е видял Ветеранът, това е почувствал като добросъвестен повествовател. За четвърт век заблудите са рухнали, розовите сънища и обещаните ваканции на Канарските острови се оказват безвъзвратна лъжа. Срещу народа е извършено покушение от държавата и властта. Социалната надежда е захвърлена. Насилието - упражнявано в повече или по-малко прикрити форми - довършва злокобната картина на тоталното социално отхвърляне. Читателят е изправен пред вярно видяната картина на земното ни битие. Не случайно авторът е взел за мото на своя сборник сентенция от Фьодор Достоевски: "Животът е много по-богат от всички наши измислици. Никое въображение не може да измисли това, което дава понякога най-обикновеният, незабележим живот. Уважавайте живота!"
"Земни разкази" са талантлив отклик на преживяното от автора. Ветеранът чувства потребност да сподели в повествователна форма чувствата си със своите читатели - това е неговият вик и крясък срещу четвъртвековният "преход" - лицеприятното име на грабежа, политическата лъжа и зейналата социална пропаст.



Премиера на сборника "Земни разкази" от Крум Василев организира изд. "Захарий Стоянов"
в понеделник, на 3 юли 2017 г., от 18 ч. в Националния клуб на БСП на ул. "Позитано" 20.