Рено Жирар:
Ще пожертва ли Западът Армения?
/ брой: 195
След като изолираха арменския анклав Нагорни Карабах (120 000 жители) от всички доставки за 9 месеца, азербайджанските войски атакуваха на 18 септември. По време на кратката военна операция Азербайджан уби повече от 200 души и се поздрави с капитулацията на малката арменска армия в анклава. Това обаче е в нарушение на тристранните споразумения за прекратяване на огъня (10 ноември 2020 г.), подписани от Азербайджан, Армения и Русия. Но нито Армения (чиято армия бе победена във войната през 2020 г.), нито Русия (исторически защитник на арменците в Кавказ) се намесиха с военни сили, за да спасят арменското население в Нагорни Карабах.
Арменският премиер Никол Пашинян прецени, че за спасяването на Армения няма друг избор, освен да пожертва този братски анклав. Що се отнася до Путин, той цинично предпочиташе поддържането на добрите си отношения с Азербайджан и Турция, които са безкрайно по-мощни в Кавказ от бедната Армения.
Жителите на планинския анклав масово бягат в съседна Армения. Те вярват, че загубата на тяхната политическа автономия неизбежно ще ги доведе до преследване, ако не и до погроми. Така една територия, християнска от 5-ти век, ще бъде заличена от картата на християнството, потънала в безразличието или крокодилските сълзи на западняците.
Този конфликт е много неравен. Армения е бедна страна с 2,5 милиона жители и без излаз на море. Азербайджан е четири пъти по-населен и десет пъти по-богат благодарение на петрола и газа си. Радва се на военната и политическата подкрепа на турците (85 милиона жители) и на старо приятелство с израелците, които имат наблюдателни бази на негова територия с изглед към Иран. Международното право е на негова страна, доколкото Нагорни Карабах беше част от неговата територия по време на съветския период. Когато Съветският съюз се разпадна през 1991 г., границите на съставляващите го републики не бяха променени.
Арменците от Нагорни Карабах имаха на своя страна само стария принцип на Уилсън за "правото на народите на самоопределение". Това е принцип на променлива геометрия, на който се позовава Западът въз основа единствено на настоящите си интереси, както по време на войната със Сърбия през 1999 г., за да помогне на косовските сепаратисти. Трябва да се опасяваме, че в името на пантюркизма азербайджанците и турците скоро ще се опитат да отидат по-далеч. Те са хвърлили око на Сюник, този планински регион в Южна Армения, граничещ с Иран. Защото искат директно да свържат чрез сухопътен коридор Турция, Нахичеван (западен анклав на Азербайджан, по-рано наполовина населен с арменци), Азербайджан и бившите тюркоговорящи съветски републики от Централна Азия.
Ако утре териториалната цялост на Армения бъде атакувана от Азербайджан и Турция (която все още не е признала арменския геноцид от 1915 г.), как ще реагира Западът? Ще позволят ли това да се случи, както оставиха Турция да завземе северната част на остров Кипър през лятото на 1974 г.? Дали ще приложат същите санкции спрямо потенциалните агресори, както спрямо руските агресори на Украйна? Ще доставят ли същите модерни оръжия на Армения като на Украйна?
Безразличието на западняците към съдбата на източните християни е за съжаление старо усещане. Това е подобно на отричане от себе си, но е устойчиво във времето. През 1975 г. Франция и Америка изоставиха християните от Ливан, които бяха нападнати от палестинците. През 2003 г. самият християнски президент Буш реши да нахлуе в Ирак в името на защитата на човешките права.
Не демокрацията, а хаосът настъпи, тласкайки 4/5 от една от най-старите християнски общности на Изток в изгнание. Потънали в своята консуматорска идеология, забравили своята история, западняците почти не се виждат вече като християни. Но така ги виждат враговете им, които се радват всеки път, когато стара християнска земя изчезне от картата.