Познато мълчание
/ брой: 73
Самото име Кадафи разбираемо, поне за нашия народ, се превърна в синоним на див деспотизъм, арогантност и невъздържана омраза към почти всичко, присъщо на съвременния начин на живот в "цивилизованите" страни. И, струва ми се, че ако някой споделя подобни формули, може би ще е напълно прав.
Кадафи започна война срещу собствения си народ, но така ли е това? Непознатият в действителност манталитет на либийците, ценностната им система, онаследените племенни нрави и обичаи от недалечното им номадско минало поставиха въпроса за отпушването на клапаните на световното недоволство срещу 4-десетилетния режим на властелина на Джамахирията. И не само това. Отпушиха се и мераците на истинските (както те самите се самоопределят) властелини на света. Не само, но и предимно заради петрола в либийската земя. Но и заради - а това е съществен мотив - факта, че една капсулирана държава, водеща своенравна и непонятна вътрешна и външна политика, поставя в коленопреклонна поза същите тези световни владетели, независимо от смяната в имената на лидерите им. И още нещо. Колкото и да е нетрадиционно като понятие и хипотеза, Кадафи показа социално мислене, което доведе в страната му нещо, което в политическия речник се определяше с понятието "социализъм". При това - на практика реален.
Нека бъдем лаконични. Кадафи установи модел на социална справедливост. Честно разпределяше сред либийците рентата от петрола и така явно подкопаваше устоите на капиталистическата пазарна икономика. Достигна наистина смайващи резултати. Поне до началото на последната военна операция срещу Либия всяко семейство получаваше годишно общо 1000 долара от дотации. Помощта за безработица бе фиксирана на 750 долара. Заплатата на медицинска сестра (нека не асоциираме случилото се с изживяното от нашите достойни сестри) с най-ниска квалификация бе 1000 долара. Помощта при раждане на дете бе 7000 долара. Всяко ново семейство получаваше при сключване на брак близо 65 хил. долара за покупка на жилище - при това не какво да е, а средностатистическа къща от 150 кв.м с кладенец, климатична сплит система, сателитна чиния и прокаран ток (при това напълно безплатен). Образованието - също безплатно. Наемите - те май не съществуват като понятие (за либийците, естествено). И още много, много социални плюсове и облаги.
Каква ще е съдбата на този извоюван чисто джамахирски (народовластен) социализъм, когато международната война срещу режима на Кадафи приключи? Всъщност май става ясно, че войната не е срещу него точно. Да почакаме и ще видим. Страшното за либийския народ тепърва предстои. Планът на великите сили (на някои от най-демократично самообявилите се от тях) визира старата британска формула "Разделяй и владей!" Често, много често, печеливша, за съжаление формула. Да не забравяме какво се случи след 1989 г. в Източния блок, независимо от всичките му проблеми и застой. Ако Западът раздели териториално (поне за такава концепция се говори напоследък) Либия по племенен признак, за самия Запад ще е далеч по-леко да разделя и богатствата от либийските недра. Ще вкара, естествено, икономическите механизми на пазарната икономика и нека бъдем честни - на Либия ще й трябва само един финансист - министър, по подобие на нашия самоотвержен труженик и титан на икономическата мисъл - и с джамахирския социализъм ще е свършено. Либийците ще си плащат за всичко. До последната либийска стотинка. По пазарни цени. Остава да се радват, либийците де, на светлото си бъдеще, което им се готви. Което всъщност отдавна е подготвено. Но защо никой не говори за това?