Политическата митология в България
Нещата у нас винаги се случват по един и същи сценарий, проблемите вече 23 години са едни и същи, скандалите и компроматите - еднотипни
/ брой: 77
Пламен Лазаров
Даниела Захариева
Характерна особеност на политическото говорене в България е създаването на политическа митология. Митовете, както не е трудно да се предположи, се създават от политическите щабове на партиите и обслужват техните тактически и стратегически интереси. Тиражирането и утвърждаването на митовете се осъществява от медиите, които откровено или по-деликатно обслужват политическата класа. Родното политическо говорене е или идеологизирано и митологизирано, или експертно, или се движи на границата със скандала, често прекрачвайки я. Отсъства дебатът за ценности, идеи и решения. Налага се и мнението, че политиката е прекалено сложно занятие, в чиито процеси редовият гражданин не може да вникне. Създава се илюзията, че чрез медиите политическият елит дава "пълен отчет" за дейността си, а всъщност по-скоро обърква или замазва очите на аудиторията.
Един от най-устойчивите и най-упорито налагани митове е този за прахосничеството на "левите" и за грижовната спестовност на "десните", които "трупат пари в държавната хазна". Вярно е, че действията на досегашното правителство поразклатиха мита за "ужасното наследство", оставено от тройната коалиция, но той си остава
мантра в публичните изяви
на бившия вече министър-председател и неговата дясна ръка, досегашния министър на вътрешните работи. Това е напълно обяснимо поведение, като се има предвид, че предишното правителство направи между 8 и 9 милиарда лева фискален резерв, от който кабинетът на Бойко Борисов повече от 3 години само харчеше.
Фактите, както е известно, са нещо неоспоримо. Проблемите обаче идват при тяхното коментиране, което е свободно, но силно повлияно от политическите пристрастия. Точно за това беше възможно кабинетът на Борисов да обявява всяко тримесечие "излизане от кризата", а опозицията да тръби за нейното "задълбочаване". При това и едните, и другите се позоваваха на едни и същи цифри от статистиката. Впрочем митът за "ужасното наследство" е отглеждан и тиражиран вече повече от 20 години и до такава степен се е превърнал в устойчиво клише, че според някои дори не се нуждае от доказателства. А доказателства има, но те решително се разминават с горния мит.
През 1991 г. в класацията на ООН за човешкото развитие страната ни е класирана в първата група държави и заема 33-то място в света от всички изследвани 160 страни. След нас се нареждат 120 страни с пазарна икономика. Съгласно Доклада на ООН за човешкото развитие от по-ново време страната ни е на 62-ро място сред 182 държави според индекса на човешкото развитие. Накратко, онова, което днес се нарича "катастрофа", преди време се е считало за възходящо развитие.
Новото демократично време роди ново прагматично отношение към медиите, които задължително се определят като "свободни", но въпреки това са подлагани на непрекъснати опити да бъдат овладени от политическите партии. В последните години това овладяване на част от медиите стана факт и дори прерасна в израждане на
откровено сервилничене
от страна на тези медии към управляващите. "Държавата е лош стопанин" е друг от сакралните митове на прехода, чието практическо приложение доведе до колосални щети за икономиката, които вече е трудно да бъдат изчислени."Булбанк" например беше продадена на безценица, а в трезорите й имаше милиарди. Подобна "приватизация" преживяха "Нефтохим"- Бургас, "Петрол", "Кремиковци", и още няколко хиляди предприятия. Други като "Балкан" дори не успяха да я надживеят. Здравият разум подсказва, че след подобни мащабни, по своя разрушителен характер, действия, повечето от изредилите се във властта политици "търкат наровете" в изградените за целта места. Нищо подобно не се случи в България. Всичко се сведе до шумни предизборни закани, полицейски операции с гръмки названия и имитация на борба с организираната престъпност. Повечето наблюдатели справедливо считат, че това са вече традиционни политически спекулации и предизборни лозунги. Нещо повече, няма и да има осъдени, защото най-известните олигарси и корпорации, които са част от бивши силови групировки и структури, както и техните политически покровители днес са част от управляващия кръг. Те са на власт, а властта в същото време води фалшива борба с престъпността, с което отвлича вниманието и хвърля прах в очите на европейските институции. Ето това си е нова българска митология!
Широко поле за политическо говорене от доста години насам са българо-руските енергийни проекти. Нещо, което може да остави България без енергийни мощности - за радост на нашите съседи. След продължителна комбинация от езикови еквилибристики, политически гимнастики и медийни манипулации все пак стана ясно, че АЕЦ "Белене" няма да се строи както и "Бургас - Александропулис". По-интересното в случая е, че думите на бившия вече премиер се възприемаха както буквално, така и като отразяващи българската позиция в енергийната област. Все пак България е парламентарна република и е логично това, което казва премиерът преди решение на парламента или на Министерския съвет, да се приема само като негово лично мнение. Енергетиката и сигурността са взаимнобвързани и са основен елемент, по който можем да правим прогнози. Известно е, че България е своеобразен център в триъгълника ЕС, Русия, САЩ. За България това означава
политическо противоборство
между американското и руското лоби, но със задължително отчитане на българския интерес. Съществуват, разбира се, и финансови интереси, защото политиката и дипломацията всъщност винаги са обвързани с финансови потоци. Затова е възможно част от коментарите по повод на АЕЦ "Белене" да са конюнктура с дългосрочна стратегическа цел да се защитят българските интереси, както и да се увеличат финансовите потоци. Същото обаче едва ли може да се каже за откровено проамериканските изявления на някои представители на Синята коалиция, яростни противници на ядрената централа, както и на останалите енергийни проекти с руско участие. Както се знае, БСП е на коренно различна позиция. Политиците и отдясно, и отляво все пак са категорични в едно: България е член на ЕС и НАТО и следователно е длъжна да изпълнява задълженията, които произтичат от това. А именно: да приема военни бази, да изпраща свои бойци в Ирак и Афганистан, да закрива или открива енергийни и други проекти и т.н. Важното е, че във всички подобни ситуации политиците обясняват някои свои взаимно-изключващи се решения с националния ни интерес. За жалост "Белене" вече не е "голямата далавера", погълнала огромни пари с участието на руските интереси. Остава обаче съмнението за хитроумна игра в угода на нечии други чужди интереси.
Можем да кажем, че мандатът на ГЕРБ бе белязан с хаос и непоследователност в действията. В началото на мандата се говореше за приоритети като борба с кризата, организираната престъпност и корупцията. Близо четири години по-късно, въпреки диаметрално противоположните оценки, бе потвърдено мнението, че управлението се реализираше с
нарастваща несъгласуваност,
смут в действията и безидейност. Държавата бе разтърсвана от скандали с имотите на висши кадри на ГЕРБ, прокарване на лобистки закони и пр. Остана усещането, че се целеше отклоняване на вниманието на хората от истинските проблеми в държавата. Принос за това усещане даваха все по-честите публични гафове на управляващите. В същото време обаче бяха натрапвани идеи в публичното пространство, че: "Без ГЕРБ би било по-зле...", вероятно с крайната цел да се привлекат десните гласоподаватели към ГЕРБ. Днес поведението на ГЕРБ съдържа голяма доза лицемерие. В дъното без съмнение е желанието да се покаже ГЕРБ като единствената автентична българска десница. Залогът е успешно представяне на предстоящите парламентарни избори. Но в същото време ГЕРБ до голяма степен облекчава задачата на останалите политически играчи с отсъствието на рационални политически стратегии. Желанието на неколцина от лидерите да бъдат обект на възхищение и обич ражда популистки тип поведение. Политическата суета на някои бивши управляващи ги прави зависими от оценките на околните, въпреки непрекъснатото демонстриране на самонадеяност. Всичко това е само предизборно заиграване с електората, но това говори и достатъчно ясно за идейната безпътица и всеядност на лидерите на ГЕРБ.
Между лявото и дясното дори в България все пак има разделителна линия. Същото не може да се твърди за многобройните партии, които се подвизават под различни варианти на името левица и името десница. Не е изключено една левица да обслужва в дадени моменти дясното и обратното. Това може да се определи и като кражба на интелектуална идеологическа собственост. Наистина се налага отговор на въпроса какво право имаш да се самоопределяш като ляв, ако твърдиш, че си "за" пазарната икономика, но "против" пазарното общество?! Кой е левица и кой десница се определя по обективни показатели, критерии, а не по самооценки и спомени. Затова изглеждат толкова смехотворни боричканията "вляво" и "вдясно" за припознаване на идейна автентичност и родство с европейското ляво и дясно.
Нещата в България винаги се случват по един и същи сценарий. Проблемите вече 23 години са едни и същи, скандалите са еднотипни, компроматите - също. Правителствата идват и си отиват по един и същи начин - отначало с гръмки обещания, много надежди и желания за реформи, по-късно - обругани и мразени сякаш от всички. Често едни и същи политически клишета се използват за различни правителства. Всички правителства на прехода бяха обвинявани в корупция, далавери, клиентелизъм, лобизъм и ламтеж за имотно обогатяване. Очевидно е, че българските политици не глезят електората с разнообразие в политическото си празнословие. На мода е засипването на околните със словесните щампи на днешния пропаганден инструментариум, без значение какъв е конкретният повод. Политическите лидери живеят с убеждението, че са родени да практикуват политическата професия. Тя като всяка професия изисква талант, знание и още повече работа. Очевидно знанието е в дефицит, особено психологичното знание, което е в основата на политиката, която поради естеството си е насочена към хората. Знанието съдържа информация за решаването на проблема и в този смисъл днес само харизмата не е достатъчна.
Дано в идващите парламентарни избори се усети полъхът на промяната, най-вече със смяна на поне част от политическите лица на прехода. В противен случай Параграф 22 ще продължи да действа, докато не остане електорат, който да избира политиците, които ще са вечни.