15 Ноември 2024петък14:58 ч.

Доктрината "Laissez-faire":

Носталгия по началото, предчувствие за края?

Как зачатието на капитализма се превръща в негово проклятие

/ брой: 286

автор:Петър Герасимов

visibility 2941

Макар че зародишите на капитализма възникват на Стария континент, в Европа, то стремителният ръст, избуяването на младия капитализъм се случва в Америка, през осемнайсети и деветнайсети век. Именно там личната инициатива, персоналната амбиция, иновациите, почти необременени от държавни структури и бюрокрация, гарантират периода на първоначалното натрупване на капитала, и то с такива темпове и в такива срокове, за които европейците могат само да мечтаят.
 През целия начален период на окончателното загиване на феодализма триумфът на новия обществен строй - капитализма, минава под един френски девиз: "Laissez - faire" (произнася се "лесе фер") - в свободен превод "Оставете да го правят".
Според легендата някъде към средата на седемнайсети век известният френски политик и финансов министър на Луи XIV - Жан Батист Колбер, на среща с група френски делови мъже, водени от някой си Льо Жандр, пита присъстващите как държавата би могла да промоцира и подпомага новоразвиващата се пазарна търговия. На този въпрос ръководителят на групата комерсанти Льо Жандр отговаря простичко: "Laissez -  nous faire!" - "Оставете ни да я правим!"
Анекдотът за разменените реплики Колбер-Льо Жандр за първи път излиза в печата черно на бяло десетилетия по-късно, в средата на следващия век, в статия, публикувана в "Журнал Економик", чийто автор е също френски министър и голям привърженик на свободната търговия - Рьоне дьо Воайе, маркиз дьо Аржансон.
Отново терминът "Laissez-faire" изплува в писанията на френски либерални интелектуалци в края на 30-те години (периода на Голямата депресия в САЩ и на последвалата тежка криза в Европа), след упадъка на класическия либерализъм.
През следващите десетилетия доктрината "Laissez-faire" се комбинира с различни модели на   "социална пазарна икономика", а през 60-те години на миналия век тезата за неолиберализма (формулирана за първи път през 1938 г. от немския учен Александър Рюстов) е почти забравена
През последните десетилетия на XX век, и по-специално през 80-те години (по време на поредната икономическа криза, обхванала САЩ и част от Западна Европа), англосаксонският политически дует Рейгън-Тачър реши да приложи "нов икономически подход", който всъщност не беше нищо друго освен позабравената вече неолиберална доктрина "Laissez-faire". По това време тя получи игривото название "Рейгъномика", която се изразяваше в реформи, свързани с елиминиране на контрола върху цените, пълно премахване на контрола върху капиталовите пазари, снижаване нивата на търговските бариери и, разбира се, максимална приватизация, намаляване на обществените придобивки. В краткия си вариант (приложен толкова успешно от екипа на небезизвестния ни Иван Костов) това означаваше "възможно най-малко държава в икономиката" - с други думи: пълновластно господство на едрия капитал.

Назад, към извора на големите пари

Логиката на Рейгъномиката беше проста: държавата (сиреч Белият дом) не може да ръководи успешно икономиката, не върви и лостовете на управление да се предадат на работници и селяни (виж печалния икономически крах на СССР). Тогава какво остава?. Цялото управление върху стопанството, цялата "икономическа баница" да се даде в ръцете на крупните капиталисти, на  големите монополи и концерни - точно на хората, чиято единствена религия е правенето на пари, и то колкото се може повече.
Това беше равносилно на пускане на лисицата в кокошарника: в интерес на истината, първите десетина години Рейгъномиката показа успех, стопанството на САЩ потегли нагоре, след което се появиха първите пукнатини в новата стара неолиберална доктрина: на бял свят излязоха суперкрадци като нюйоркския бизнесмен Медоф (успял да открадне само 50 милиарда долара), за да се стигне до печалната 2008-а, когато се оказа, че няколко от най-големите нюйоркски банки са във фалит. Тоест - нямат пари. А парите не са заек да избягат, просто огромни суми са били пренасочени към частни офшорни сметки, но за разлика от старичкия на години Медоф, другите свръхкрадци така и не бяха разкрити. Въпрос на по-голяма ловкост, комбинативност и йезуитщина.

За кого е последният валс?

Днес, в началото на второто десетилетие на двайсет и първия век, икономическото положение в света (с изключение на някои региони в Азия) продължава да е доста сложно и тревожно: с астрономически вътрешен дълг от 15 трилиона (15 хиляди милиарда!) долара Съединените щати бясно печатат нови и нови доларови банкноти, които тихомълком трасират пътя към катастрофална инфлация. Същевременно по-малките държави в   Америка и в Европа - по заповед или по внушение на Международния валутен фонд (МВФ), на Световната и на Европейската централна банка - ограничават до минимум външното кредитиране, което води до сигурна стагнация: без свежи пари, без нови инвестиции не може да се развива нито едно национално стопанство. Това ограничение е продиктувано от паническия страх и нови банки да се окажат с напълно празни трезори и с огромни дългове (справка - Гърция, Испания, Ирландия и други).
 Въпреки постоянните призиви за най-строги икономии, за намаляване на разходите за здравеопазване и обществени нужди призракът на кризата не бърза да си отиде. Очевидно старото лекарство "Laissez-faire", измъкнато от далечния  XVII век от тандема  Рейгън-Тачър и сие, подейства известно време на болната западна икономика, за да я остави после в още по-тежко състояние. Това, че стопанството, икономиката в САЩ и Европа почти изцяло са в частни ръце, съвсем не означава, че няма нужда от нови и нови парични средства. И главните претенденти за нови финансови "патерици" са главно частните банки, които, веднъж ограбени до шушка от алчни банкери, отново надават истерични писъци за помощ. От кого? От същата държава, която според неолибералите трябва да бъде съвсем, съвсем мъничка, за да не се пречка в краката на големите финансови и икономически играчи.
Парадоксът от последното прилагане на доктрината "Laissez-faire" е очевиден: макар че е изпълнявал функцията на зачатие на индивидуалния капитал, на частния сектор като цяло, днес - в условията на поредната и много тежка фаза на кризата на капитализма, той може да е онзи воденичен камък, който окончателно ще заведе към дъното тежко боледуващия Господин капитализъм.
Примери? Такива има в изобилие. Няма защо да гледаме далеч, защото нашата малка България ни предлага повече от достатъчно: спомнете си как неведнъж премиерът Борисов въздиша огорчено, че държавата няма откъде да намери нови пари, че почти всички носещи печалба структури - банки, телекомуникации, електроразпределение, ТЕЦ и т. н. са в частни ръце. При това на чужденци. Средства няма, има само мъчително тичане на място, въртене в един затворен, порочен кръг.
Очевидно светът е в най-ниската точка на Кондратиевата вълна (характеризираща цикличното развитие на капитализма), в т. нар. точка "Б", придружена от остри кризисни явления в стопанството, със социални трусове. Погледнете: всекидневно медиите съобщават за стачки, сблъсъци с полицията, прояви на обществено насилие, палежи, граждански войни. Въпросът е дали може да започне поредното изкачване към върха на Кондратиевата вълна - желаното от всички икономическо добруване, стабилност, просперитет. Според редица изтъкнати експерти, като например световно известния американски социо-икономически наблюдател проф. Уолърстийн, това е "последният валс" на сега съществуващата форма на капитализма. Като всяко геополитическо, мащабно икономическо явление сегашната кризисна фаза в света ще продължи още доста години. Според проф. Уолърстийн цените на труда и на суровините вече са толкова високи, че капиталът няма повече интерес да инвестира, да работи по известната формула "пари-стока-пари прим", защото разликата между вложеното и спечеленото става все по-незначителна, миниатюрна...
А какво ще стане след това? Никой от големите западни (а и източни) експерти не се ангажира с определение на това как ще изглежда светът и новият обществен строй в посткапиталистическата фаза. Очевидно отговорът на въпроса е скрит във веригата събития, следващи хода на живота.
Бъдещето ще покаже. Бъдеще, натоварено по-скоро със сериозни проблеми, отколкото с добри обещания...

Циклите на Кондратиев

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 227

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 219

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 237

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 223

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 247

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 218

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 257

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 242

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 210

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 271

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 202

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ