Недостойно препогребване на Фердинанд

Проф. Иван Филчев,
директор на Тракийския научен институт

От миналата година Инициативен комитет ратува за погребване на костите на Фердинанд Сакскобургготски на българска земя. Съюзът на тракийските дружества в България своевременно реагира с декларация против това ненужно антибългарско начинание. Но преди седмица БНТ ни поднесе пищен филм за родословните корени на Кобургите в подкрепа на горната инициатива. Това налага да поясним по-подробно нашата позиция.
Балканската война от 1912-1913 г. започна, след като всички други средства за освобождение на поробените български земи от Македония и Тракия бяха изчерпани. Българският народ посрещна с патриотичен възторг войната и даде всички усилия за нейното успешно завършване. Неописуем бе и героизмът на българските войни, които действаха на главното направление и допринесоха най-много за желаната победа.
Подписаният в края на войната Лондонски мирен договор от 17/30 май 1913 г., бе великолепен завършек на тази справедлива епопея. А съгласно чл.2 на договора Отоманската империя отстъпва на съюзените балкански владетели всички свои територии на европейския континент на запад от линията Мидия-Енос с изключение на Албания.
Договорът не подлежеше на ратифициране и изменение, тъй като предварително бе подписан от шест велики сили - Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Русия и Италия. Това е

звездният миг за България.

За първи път в своята история тя получава по международен договор почти цяла Тракия, Егейския бряг с пет пристанища, значителна част от Македония. Освен това България запазваше Южна Добруджа и Западните покрайнини. Общата територия на страната ставаше около 180 хил. кв. км, т.е. по-голяма от Санстефанската (165 хил. кв. км), по-голяма от Сърбия и Гърция, взети заедно.
Какво не достигаше? Нерешеният въпрос със "спорната" зона и претенциите на Сърбия за корекции в двустранния договор с България. Но там имаше ясна клауза, че при несъгласие, ще се търси арбитражът на руския император.
За съжаление цар Фердинанд и българското правителство до такава степен се бяха главозамаяли от победите, че пренебрегнаха реалната оценка и анализ на вътрешната и международната обстановка. Те не се съобразяваха със състоянието на страната след изтощителната и непомерна за нашите мащаби война. Те не виждаха укрепналите позиции на Сърбия и Гърция и поведението на великите сили в навечерието на Първата световна война.
Лондонският договор възстанови мира между Балканския съюз и Турция. Но той

изостри противоречията между балканските държави.

Така два дни след Лондонския договор е сключен гръцко-сръбски договор, който предвижда: да не се влиза в отделни споразумения с България; да имат обща граница на запад от р. Вардар; при отказ на България да си окажат въоръжена помощ; да спечелят на своя страна силите на Съглашението и особено на Русия.
Освен това на 14/27 юни Румъния предупреждава, че в случай на война против Сърбия, тя ще нападне България. Остава и потенциалната заплаха от Турция, която държи своите войски на новата граница, без да демобилизира.
Руското правителство своевременно подкани балканските съюзници с негова помощ да разрешат по мирен път спорните въпроси. То призова българското правителство да направи някои териториални отстъпки на Сърбия и Гърция и предупреди, че при евентуална война страната ще бъде нападната от Румъния и Турция. Определена бе и среща в Солун.
Българското правителство обаче проявява необяснима твърдост и неотстъпчивост. На 9/22 юни на заседание в двореца Врана в присъствието на Фердинанд, премиера Данев, ген. Савов и Т. Теодоров от опозицията се решава, че ако до седемдневен срок не се проведе руският арбитраж, следва да се предприемат военни действия.

Това решение е скрито

не само от народа и армията, но и от членовете на Министерския съвет.
Помощникът на главнокомандващия ген.-лейтенант М. Савов, който е най-голям привърженик на война срещу съюзниците, убеждава царя, че Румъния и Турция няма да нарушат Лондонския договор. По негова инициатива още от март-април е започнало прехвърлянето на българските войски в Македония и до западните граници. Идеята е да се нанесат два удара по сръбските и гръцките войски, за да склонят с предварителните договори. И фаталните удари са извършени на 16 юни в 3 часа сутринта, без обявяване на война. Авантюрна постъпка с печални последици.
 На 17 юни Министерският съвет взема решение за преустановяване на военните действия. Но вече е късно. Междусъюзническата война е започнала, защото съюзниците са чакали повода.
В какво по-конкретно се изразява, по думите на бившия премиер Ив. Ев. Гешов, престъпното безумие на Фердинанд?
 Първо, България е понесла големи загуби в хора и средства и сега не може да мобилизира повече от 500 000 души. Чувства се голяма нужда от офицери и подофицери. Срещу нея се изправя обединен противник със запазени сили, включително Румъния и Турция, общо към 1 270 000 души. Може ли да се разчита на победа при такова съотношение на двете страни. По този повод министърът на правосъдието Петър Абрашев на 26 юни в своя "Дневник" записва:

"Крачим към катастрофа.

Воювахме, за да вземеме Македония. Сега водим втора война, за да я загубим. Историята ще се чуди на България и на нейния гениален цар Фердинанд. Ужас обзема човека при мисълта, че съдбините на България са държали хора, картоиграчи."
Второ, българските войски въпреки героичните усилия на македонския фронт, са принудени да отстъпят. Същевременно изтеглянето на войсковите части от вътрешността на страната и оголването на българо-румънската граница и от Източна Тракия създават благоприятни възможности за нападение на България. И действително на 1 срещу 2 юли 1913 г. румънските войски без обявяване на война се прехвърлят на българска територия и без да срещнат съпротива, до средата на месеца достигат до Саранци и Пирдоп. Създава се заплаха за София и обкръжаване на българските войски в района на Ниш.
На 2 юли главните турски сили от линията Мидия-Енос са прегрупирани в три колони и продължават своя поход на запад. Постепенно завземат Люлебургаз, Бунархисар, Лозенград и на 10/23 юли без бой овладяват Одрин. На следващия ден достигат старата българо-турска граница, а на места навлизат и в българска територия. Българското население в Източна Тракия изпада в ужас. Голяма част от него напуска родните огнища и бяга в свободна България. Навлизането на турски войски е съпроводено с грабежи, разорения и насилия. Турците завладяват имотите на тракийските българи без каквито и да било компенсации, което не е уредено и до наши дни.


Общата национална трагедия

се оформя с Букурещкия договор. В резултат Румъния получава Южна Добруджа, Гърция - Северен Епир, Южна Македония, част от Западна Тракия с гр. Солун, Сърбия - по-голямата част от Македония. България трябва да се задоволи с част от Беломорска Тракия.
Трето, отношенията между България и Турция се уреждат с Цариградския договор от 18 септември 1913 г. България получава малки райони в Свиленградско, Царевско и Малкотърновско. Същевременно се дава простор на турските безчинства и обезбългаряване на Източна Тракия, без да се спомене за трагедията на десетките хиляди тракийски българи. С този договор Турция фактически узакони своята реокупация на Източна Тракия.
Фердинанд Сакскобургготски носи основателната отговорност и за втората национална катастрофа на страната, свързана с Първата световна война. В началото България обявява, че ще следва политика на неутралитет "с пушки при нозе". България обаче заема изключително важно стратегическо положение в очерталия се център на военни действия в Европа. Нейното присъединяване например към Съглашението би довело до прекъсване на връзките между държавите от Централните сили, осигурило контрол над Босфора и Дарданелите и улеснило взаимодействието с Русия. Ето защо на 3/16 ноември 1914 г. Съглашението предлага на България връщането на Източна Тракия, частта от Македония, съобразно договора между България и Сърбия и други благоприятни корекции, както и значителна финансова подкрепа. По-късно тези условия се предлагат, даже ако България запази строг и лоялен неутралитет. Но

тези сондажи остават без последствия.


Фердинанд и българското правителство са твърдо за присъединяване към Централните сили, които обещават след успешно завършване на войната да се получат всички земи, анексирани от Букурещкия договор. Но никъде не се споменава за Източна Тракия и българските претенции към Турция.
В края на войната България отново се озовава на подсъдимата скамейка и по Ньойския договор загубва Беломорска Тракия, Струмишко и Западните покрайнини. Освен това страната е натоварена с огромни репарации и други ограничения за години напред.
Фердинанд сам дълбоко осъзнава своята вина пред българския народ и на 3 октомври 1918 г. абдикира, като остави на престола своя син Борис III. При среща с Ал. Стамболийски на 25 септември 1918 г. той заявява: "През целия си живот бях верен на Централните сили."
В заключение можем да се запитаме: кому е потребно замисленото препогребение и с какво ще се облагодетелства българският народ? Ще подпомогне ли за излизане от кризата и бъдещите успехи на страната?