Когато времето е спряло

"Народите не си изпросват свободата и не си измолват правдините, а ги изтръгват и налагат."

Антон Страшимиров (1872-1937), български писател

Апологетите на неолиберализма с охота приемат дискусиите за предимствата или недостатъците на тяхната доктрина да се водят по темите за "свободните пазари", "стабилните пари", "фискалната дисциплина", "приватизацията" и "аутосорсването". Дали неолибералите предпочитат тези теми, защото по тях те са строили редици от аргументи за макроикономическите предимства на тези политики, за да ги вкарват в битките срещу опонентите си? Както отляво, така и отдясно. Отговорът е категорично "не". Тези политики са вторични продукти или второстепенни средства за постигането на основната цел на неолибералите - оптимизиране на условията за максимизиране на печалбите на едрия капитал.

Първостепенно средство за постигането на тази цел е изключването на организираната работна ръка, тоест на профсъюзите, от социалното управление при определянето на заплащането на наемната работна ръка. Ето защо неолибералите търсеха разрушаването на силата им за договаряне - това беше същността на целия проект на неолибералната доктрина. В противен случай заплахата срещу повишаването на печалбите на едрия капитал оставаше с огромен потенциал - активната съпротива на профсъюзите. Именно затова те се превръщат в основната мишена за атаките на неолибералната държава.

Както пише известният английски журналист Пол Мейсън в "Посткапитализмът": "Неолиберализмът беше създаден и приложен от политици-утописти: (генерал Аугусто) Пиночет в Чили; (Маргарет) Тачър и нейния ултраконсервативен кръг във Великобритания; (Роналд) Рейгън и сблъсъците от Студената война, които го доведоха на власт. Те срещнаха силна съпротива от страна на организирания труд и това им беше достатъчно. В отговор тези пионери на неолиберализма направиха заключението, което моделира нашата епоха: че една съвременна икономика не може да съществува съвместно с организирана работническа класа. Затова те решиха да смажат напълно мощта на колективното трудово договаряне, традициите на социалното единство."

Първите десетилетия на миналия век са изпълнени с остри стълкновения между организирания труд и капитала в развитите капиталистически държави, но не само там. Както обикновено, официалната политика на правителствата в икономическата сфера е съобразена именно с 

интересите на едрия капитал

Цялата стратегия на английското и френското правителство през 20-те години на ХХ век се изразява в налагане на по-ниско заплащане. И когато дойде колапсът през 1929 г., правителството на САЩ също се опита да смъкне заплатите.

Като трайна тенденция от натиска върху организираното работническо движение в САЩ процентът на профсъюзните членове намалява от 1955 г., когато е 33,2% от цялата работна сила в размер на 55 675 000 души (т.е. 16 802 000 синдикалисти), до 10,7% през 2016 г. и 14 555 000 профсъюзни членове от общо 136 101 000 души наемна работна ръка. Съответно намалява както броят на стачките, така и на участниците в тях. От 363 стачки с 2 055 000 участници и 21 180 000 стачкувани работни дни през 1955 г. до 15 стачки с 99 000 участника и 1 543 000 общо стачкувани работни дни през 2016 г.

Намалелият брой профсъюзни членове има свои финансови измерения в полза на едрия капитал. През 2000 г. средното заплащане за работна седмица при членовете на профсъюзи е 696 долара, а при нечленовете е 542 долара - разликата е 28,4% в полза на профсъюзните членове. За 2016 г. съответните показатели са 1004 долара седмично заплащане и 802 долара съответно, т.е. разликата в полза на профсъюзните членове е 25,2%. Пресметнем ли тази разлика по отношение на 121 546 000 души наемна работна ръка, които не са профсъюзни членове, то капиталът седмично си спестява 

поради по-ниското заплащане

24 552 292 000 долара. За 52 седмици, т.е. за една година, икономисаната сума 1 276 719 184 000 - близо 1277 милиарда долара. Е, пари при пари отиват!

Профсъюзите не попадат под удари за първи път едва през епохата на неолиберализма. Но по-рано това е било винаги от страна на политици-патерналисти, които предлагаха по-малката от две злини: на мястото на войнствеността от страна на профсъюзите те насърчаваха "добрата" работна сила, така, както я дефинира умереният социализъм, или профсъюзи, управлявани от представители на държавата. И те подпомагаха създаването на стабилни, политически предвидими, социално консервативни общности, които можеха да бъдат плодовита почва за послушни войници и слуги в цялата икономическа сфера. Общата програма на консерватизма и дори на фашизма се състоеше в насърчаването на различен вид солидарност, която обаче да има едностранна насоченост - да служи за удовлетворяване на интересите на капитала. Но все пак това беше още солидарност.

Неолибералите търсеха нещо различно - разделението, 

разбиването на профсъюзите

Не всички индустриализирани държави следваха този път с един и същи темп. Япония прокара пътека за модела на "гъвкавост на труда" през 70-те години на миналия век чрез въвеждане в производствените линии на работещи малки екипи, чрез индивидуално договаряне на заплатите и шумни пропагандни събрания във фабриките. Имаше, разбира се, съпротива, с която се разправиха по брутален начин - отстранявайки подбудителите и биейки ги, докато изчезне съпротивата. "Беше все едно, че "фирменият свят" е имунизиран срещу закона на държавата - пише японският левичар Муто Ихийо, който е свидетел на някои от тези побоища. - Затова е естествено в този фирмен свят работниците, вкаменени от ужас, с блокирано свободно мислене, да си държат устата затворена."

Атаката срещу организирания труд бе придружена от драматични действия. През 1981 г. профсъюзните лидери на въздушния трафик контрол в САЩ бяха арестувани, разхождани във вериги, а цялата работна сила - уволнена, заради предприемането на стачни действия. Маргарет Тачър използва паравоенна полиция за разбиване на миньорската стачка през 1984-1985 г. И това бе само една от акциите срещу наемния труд. На 11 август 1983 г. английският вестник "Дейли телеграф" съобщи, че отново министър-председателката Тачър е наредила на министерството на социалните грижи да подготви план за масови уволнения на работници и служители в обществения сектор.

Но истинският успех на едрия капитал в тази

антитрудова офанзива

бе на морално и културно ниво. След 1980 г. не само в САЩ стачките намаляха, както и профсъюзната плътност. В Япония този процент спадна от 31 на 20, а във Великобритания спадането бе още по-катастрофално - от 50 на 30 процента.

В западния свят делът на заплатите в брутния вътрешен продукт спадна забележително. Подготвяйки поръчан от Международната организация на труда обзор на щетите, икономистът Енгелбърт Стокхамър показа, че това спадане е задвижено изцяло от влиянието на глобализацията, финансиализацията и намаляването на социалните средства. Той пише: "Това е голяма историческа промяна, тъй като през следвоенната епоха делът на заплатите е бил стабилен или нарастващ."

По официални данни на правителството на САЩ реалната покупателна способност на заплатите на наемния работен труд в страната не се е увеличила от 1975 г. досега. За нея времето е спряло. За разлика от спираловидното увеличаване на богатството на най-горния 1 процент от социалната пирамида. И най-вече на 0,1% на върха.

Но още древните гръцки философи са прозрели, че златото не удовлетворява жаждата за злато, а само я увеличава.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България