Мнение
Когато те не са поне лицемери
За подмяната на идеологическите сблъсъци
/ брой: 201
"Научена съм, че пътят на прогреса не е нито бърз, нито лесен."
Мария Склодовска-Кюри (1867-1934), френска физичка, двукратна носителка на Нобелова награда
Напоследък в публичното пространство си проправя място твърдението, че понастоящем в българската политическа сфера идеологическите платформи липсват. Това дискриптивно твърдение би могло - евентуално! - да изиграе ролята на първо стъпало по стръмния път на познанието за търсене на отговор защо у нас политическите сблъсъци се превръщат все повече в надпревара без правила кой кого повече ще обмаже с кал. По възможност воняща колкото може по-гадно. А противогазите са скрити под ключ.
... Преди около 2200 години римският политик и оратор Марк Поркия Катон (през 184 г. пр.н.е. е цензор, т.е. длъжностно лице, което се грижело за редовното събиране на данъците и за оценката на имотното състояние на гражданите) завършвал всяка своя реч в Сената, независимо на каква тема, викайки емоционално: "А освен това аз твърдя, че Картаген трябва да бъде разрушен!". Така Марк Катон изразявал своята смъртна ненавист към Картаген и загрижеността си, според неговите собствени разбирания, за бъдещето на следващите римски поколения, ако враждебният Картаген не бъде унищожен.
И тук, на българска територия, двадесет и две столетия по-късно, конвейерното производство на призивни заклинания на омраза е в ход нонстоп, мултиплицирано чрез съвременните средства за масова информация.
Сравним ли сегашната ситуация с тази преди 10 ноември 1989 г., на пръв поглед има прилика. Тогава в
политическата пропаганда
остро критичната позиция също беше налице. Често прицелът беше към изтъкнати фигури в държавността на големите капиталистически страни, по подобие на сегашните критични взаимни нападки между изявени личности по горните нива в йерархията на различни партии.
Но приликата между сегашната ситуация на словесни политически баталии и тази преди 10 ноември 1989 г. започва и свършва с персонифицирането на демонизирането. През първия период нападките срещу изтъкнати фигури в държавните структури на големите капиталистически страни бяха следствие от самия факт на тяхната значимост в капиталистическата управленска машина. Основната атака беше от идеологическо естество, насочена към същностните характеристики на капитализма, а именно експлоатацията на наемната работна ръка от частния капитал и агресивната външна политика.
Но сега, когато само някои формирования разорават темата за капиталистическата експлоатация, а понятието "външнополитическа агресия" трайно е пришито към Руската федерация, идеологическите сблъсъци са подменени с препирни върху полето на инструменталната рационалност. Те са шумни и разнопосочни, а лексиката им, която съвсем не е ангелогласна, е предназначена да изтрие от спомените на по-възрастното поколение у нас споровете на ценностния нормативизъм. Като същевременно елиминира напълно възможността подобна полемика да бъде инициирана от представителите на младото поколение.
Къде по-изгодно за едрия капитал у нас (български и/или чуждестранен) е да се дискутира например коя политическа формация би могла да оптимизира условията за инвестиции в България, вместо да се дискутира доколко този процес представлява "навлизане на чуждестранен господар", каквато оценка за това явление дава например лявата социологическа мисъл в Латинска Америка.
Не се дискутира също доколко индивидуалистичният модел на социално поведение, типичен за населението под 50-звездния флаг, хармонира с колективистичното подсъзнание на българите. Не е дискутирано и направеното през май 2020 г. изказване на бившия полски президент и носител на Нобелова награда Лех Валенса: "Сега технологиите ни казват, че трябва да направим структурите по-големи. Тогава възниква въпросът:
върху какви основи
След избора на основите ще е необходимо да се реши каква трябва да бъде икономическата система. Комунизмът определено не е подходящ, защото в никоя държава той не се доказа. Но и капитализмът го няма, защото той се основава на състезание на плъховете - кой ще спечели по-бързо и повече. Сега сме изправени пред глобални предизвикателства, така че със състезанията трябва да се приключи."
Списъкът на де факто забранените за обсъждане теми в българското общество, макар и от ключово значение за неговото развитие, е твърде дълъг. Затова и неолибералните пропагандни центрове у нас го превръщат в палимпсест (писмен паметник, чийто първоначален текст е заличен, за да бъде използван повторно пергаментът). Затова и на българското население масово се прилагат хипнотични сеанси в драматургията на самовенцехваленето - "Ние сме по-добрите управленци!".
Тук закономерно се появява един въпрос: Какво да прави съвкупният български избирател, ако се окаже, че миражът на хиперболизираните предизборни обещания във всеки момент се отмества отвъд късия и дори средния времеви хоризонт?
Отговорът е, че в рамките на понастоящем действащата Конституция му остава само да пие една студена вода и да брои жълтите монети в джобовете си.
Ето, пред мен е кратка извадка от в. "Българска армия", 02.07.2004 г., с. 2, за разискванията в пленарната зала на Народното събрание. "Парламентът прие предложението на Анелия Мингова чрез решаващ референдум гражданите да се произнасят по въпроси от компетентността на законодателната власт, освен ако те засягат организацията и дейността на парламента или според естеството им не могат да се решават чрез референдум.
Председателят на ПГ на мнозинството (от НДСВ - бел. Сл.К.) Станимир Илчев предложи да се извадят извън обхвата на референдумите въпроси от националната сигурност и отбраната. Тъй като предложението не е редакционно, гласуването на целия текст беше отложено, за да се разгледа в комисия. В предстоящите за разглеждане параграфи се предлага да не могат да бъдат предмет на референдум въпросите от компетенциите на Народното събрание за съгласие за сключване на договори за държавни заеми, решаване на въпроси за обявяване на война и за сключване на мир, разрешаване изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната (на тази част от българското население, която подлежи на военен набор, е оставено правото с много "радост", по подобие на древните римски гладиатори, когато са излизали на арената, да се провикне: "Здравей, императоре, отиващите на смърт те приветстват!"). Предвижда се забрана за суверена да участва в обявяването на военно или друго извънредно положение в страната, амнистия, учредяване на ордени и медали и при определянето на официалните празници.
Предвижда се, освен въпроси от компетенциите на съдебните органи и на Конституционния съд, предмет на референдум да не могат да бъдат и въпроси от компетенциите на парламента, свързани с насрочване на избори за президент, избор и освобождаване на премиер."
С малко думи се цели
камара забрани да стопират гражданите да не си пъхат гагата, където не им е работата според управляващото малцинство. Забраните съвсем не се изчерпват с гореизброените. В т.нар. Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГ), чл. 9, ал. 2 е изографисан целият пейзаж от забранени територии, където кракът на суверена не бива в никакъв случай да припарва. Осмели ли се, тогава бързо му се прояснява за какво служат институциите на репресивната власт. Пък за да не се вторачват гражданите върху надянатите им окови, по отношение на властовото им присъствие, на пълни обороти тече представлението с взаимните нападки между политиците у нас.
Но още древните римляни са прозрели, че "Concordia parvae res crescunt, discordia maximae dila buntur", т.е. "При съгласие (и) малките държави (или дела) растат, при раздори (и) великите се разрушават".
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България