За разминаването в преценките

    "Трябва да имаме пазарно мислене", не пропусна да ни поучи доморасъл неоконсерватор по БНТ. И ни препоръча да си търсим правата пред съда, когато преценим, че търговските банки не са прави едностранно да ни вдигнат лихвата, да речем.
    Всеки, значи, се предполага, че е достатъчно компетентен или че всеки може да плаща на някого, който да бъде достатъчно компетентен, за да дефинира правотата на позицията си и правилно да прецени шансовете да я защити в съдебен процес. Което обаче обективно съвсем не изглежда по този начин. Разминаването с действителността, не такава, каквато на някого се иска да я види или да ни я представи, а такава, каквато се е ширнала пред очите ни, е "на 180 градуса".
Далеч не всеки е специализирано, целесъобразно, така да се каже, образован, съответно общо и конкретно-специфично интелигентен и в удовлетворителна степен ориентиран. Не всеки притежава необходимите социални контакти, енергия, проницателност, практически опит, задълбоченост, не всеки е заможен и разполагащ с безкрайно много време за губене като ищец из съдебните зали и инстанции. Подобни "напълно адекватни на конкретната финансова ситуация" хора са по-скоро крайно изключение, отколкото правило. Ако въпросните субекти не са професионали, те задължително попадат в категорията на хобистите и маниаците, която също е малобройна.
Пък и противната страна, евентуалният ответник, банковият сектор, съвсем не е за подценяване. Първо, защото се играе на негов собствен терен. И второ, защото той има несравнимо

по-голяма финансова и лобистка мощ

Пред закона, както се твърди, всички са равни, но някои, според Оруел, се оказват много, много "по-равни".
На всичкото отгоре, едва ли обществената целесъобразност предполага сега и за в бъдеще допълнително натоварване на и без това претоварения с дела и проблеми български съд. Принципиално всяка съдебна система би следвало в много по-голяма степен да е ангажирана със санкциониране на нарушението на съществуващите закони и респективно с тяхното тълкуване, отколкото с установяването на прецеденти в условия на правен вакуум.
Следователно, гореуказаната неоконосервативна теза е предназначена преди всичко за вътрешнобългарско ползване, да хване дикиш, един вид, в предполагаемо слабо просветено общество. Тя е чистопробно демагогска, декларативна, незащитима в спор, прозрачно угодна, и така се явява откровен слугинаж на по-силната, ясно коя в случая, страна.
Мисленето също има своя йерархия. Пазарното мислене е легитимно, но то е мислене тясно за пазара, мислене с фокус, центриран главно върху продажбата. В цивилизования свят пазарното мислене трябва задължително да е субординирано спрямо държавническото мислене, което от своя страна би трябвало да представлява своебразна квинтесенция на обществения интерес. Именно общественият интерес изисква да бъдат наложени ясни закони и правила, които да се спазват и които да установяват (пазарна в частност) равнопоставеност между страните и да ограничават до реалистичния минимум злоупотребата с икономическа и всякаква друга власт (включително под формата на ограничаване и елиминиране на конкуренцията). Възможността за

картелен или монополистичен произвол

подплатена с неясни или просто с липсата на правила, с условия за едностранна информираност и съответно за формиране на едностранни предимства и едностранно извличане на изгоди, както и с условия за неуравновесено от държавата съотношение на силите, означава перфидно заобикаляне и нагло игнориране на обществения интерес, включително на интереса на обикновения потребител. А такова положение от своя страна поражда изострено перманентно социално чувство за несправедливост, тлеещо и циклично ярко лумващо обществено недоволство, диаметрално разминаване между народ и управляващи в преценките за икономическите и обществените отношения и за "положението на нацията".
"У нас е налице един добре работещ сектор, банковият, и дайте сега, както предлагате, да съсипем и него с регулации". Такава е другата защитна теза в подкрепа на тукашните банки и техния дългогодишен привилегирован статут.
Онова, което българските банки поради липса на адекватни регулации постигнаха през последните четири години, както вече писах, може най-точно да бъде определено като "пир по време на чума". В името на

печалбата на всяка цена

длъжниците бяха последователно съсипвани посредством завишените лихви и допълнителни разнообразни такси. Казаното се отнася както за заемополучателите от реалната икономика, така и за гражданите, престрашили се да поемат в миналото практически непрогнозируемата тежест на ипотечни и потребителски кредити.
Уместен тук е въпросът: Каква е перспективата на "добре работещия банков сектор", ако той в един момент разори и ликвидира по-голямата част от фирмите и обикновените хора, ако срине националното стопанство, каквато тенденция се очертава все по-отчетливо? Каква ще бъде тогава ролята на банките, когато населението няма да има от какво да се изхранва, когато то ще вегетира в краен недоимък и ускорено ще емигрира? Банките просто ще реализират тук, на мизерния пазар на недвижимости, каквото могат от онова, което са придобили по необслужвани ипотеки, ще "попретакат от пусто в празно" чрез международни финансови спекулации и накрая ще хлопнат кепенци. Пътят, който са поели, е задънен, краят му се вижда.
И дайте да я видим тая работа с нарасналия риск. Лихвите били се покачвали в кризата заради него. Да, ама увеличените лихви генерират допълнителни трудности за кредитополучателя и затова рискът от необслужване на кредитите нараства още повече. Банките по този начин действат

прокризисно за цялото стопанство

плюс това, както изяснихме по-горе, те самите се закопават чрез високите лихви.
Друга разпространена банкова жалба е, че нямало налични добри нови проекти за финансиране. При сегашните безумни лихви трябва без резерви да се констатира, че не е възможно такива проекти да възникнат. Банките понастоящем буквално паразитират върху онези длъжници, които са се излъгали навремето да вземат кредити със задължително наложените плаващи лихви и които още са в състояние (с неистови усилия) да ги обслужват.
Такова е съдържанието на прословутите тукашни банкови успехи. Неангажираният финансов ресурс на банките сега се изнася и работи в чужбина. Отделно стои проблемът, че в кризата, тъй като повечето от нашенските банкови институции са собственост на чуждестранни "майки", последните си поприбраха срочно необходимите им за други нужди, отпуснати преди това средства. А тукашните банки останаха "на сухо", да зависят главно от депозитите на населението. При подобно "колониално" отношение на изсмукване на финансови ресурси или просто пренебрежение и неосигуряване на средства за развитие на банковата сфера и съответно на реалната икономика у нас закономерно възниква въпросът относно смисъла от доминацията на чуждестранните банки в България. И отговорът се очертава все повече като отрицателен.
Противодействие на описаното хлъзгане на частния финансов сектор все по-надолу в рецесията у нас не се наблюдава никакво. Нямаме абсолютно

никаква регулация на лихвите

а който дръзне да спомене нещо в тази насока, бива заклеймяван като "непазарно мислещ", допотопен марксист и извършил всичките седем смъртни гряха. Въпреки препоръките не бе създадена конкурентна държавна банка, която антикризисно да въздейства на пазара в посока облекчаване на кредитните условия. От друга страна, още преди години банките си напазаруваха политици и депутати и предотвратиха учредяването у нас на твърде потребната на населението и бизнеса и доказала се навсякъде система от популярни и кооперативни банки, която също би могла да натисне лихвите в посока надолу.
На дневен ред не само в България, но и по света стои въпросът за възстановяването на загубения за последните три десетилетия контрол върху пазарната стихия, за предотвратяване, доколкото това е възможно, на кризисните неравновесия. Всъщност това е въпросът за противодействието на диктатурата на едрия финансов и друг капитал, за защита от него на свободите и благосъстоянието на обикновените граждани.
Наред с посоченото и всичко останало, произтичащо от него, за България е важно още нещо. Обществото тук би следвало най-после да се научи своевременно и с остра нетърпимост да реагира на лансирането на крайнодесни идеи, за които всичко ляво е левичарско, и които никой и никъде другаде не би се осмелил да изрази в подобна незавоалирано мракобесна форма, каквато редовно се поднася на нас за местна употреба.