15 Ноември 2024петък18:37 ч.

85 години от рождението на Иван Спасов

Рицарят на духа

/ брой: 64

автор:Продрум Димов

visibility 2766

Радостно ми е да служа,
но да прислужвам ми е гадно"
                                  Грибоедов

Тези думи на известния представител на руската литературна предкласика са може би основно верую в житейския и творчески път на позабравения литературен критик и публицист от Волуяк. И като че ли трябваше да дойде зловещото време на измамните и престъпни промени, за да почувстваме колко много загубихме с внезапната му и ненадейна кончина на 2 февруари 1999 г. Чак тогава май усетихме болезнено голямата загуба, която сполетя родната ни литературна критика и актуална публицистика. Недоумявам обаче, че името му потъва в незаслужено забвение и с неоправдано мълчание се отминава неговата 85-годишнина. Сякаш нищо не ни е дал!...
Роден е на 12 януари 1931 г. в с. Волуяк, Софийско, където още от най-ранното си босоного детство засуква от здравия народен корен, който му помага да се сроди завинаги с оскъдните селски радости и неизбежни неволи, но в същото време и с високите нравствени и духовни добродетели на трудовия българин. След завършване на висшето си образование в София започва работа като учител по литература в някогашния град Марица (дн. Симеоновград) и Димитровград, където се сприятелява с Пеньо Пенев. Там се раждат и първите му публикации, които след време ще го отведат като редактор във в. "Учителско дело" и сп. "Съвременник". Прегърнал окончателно като свое призвание литературно-творческото поприще, младият Иван Спасов диша вече въздуха на духовна София и попада в средите на прохождащи и утвърдени творци на художественото слово - Димитър Вълев, Чавдар Добрев, Евтим Евтимов, Димитър Дублев и др. Новата духовна атмосфера и неукротимият стремеж за интелектуално израстване събуждат творческата му енергия. И макар че няма жилище в столицата, той се гмурва в литературния ни живот. Пътува всеки ден до родното си село и нерядко е заставен да пише статиите си във влака.
По-късно е забелязан като надарен литературен творец, премества се със семейството си в големия столичен град и се отдава на още по-интензивна литературно-критическа дейност. Така се появяват на бял свят и първите му самостоятелни книги: "Като тънка везна", "И слънцето върни" и "Душата отговори чака". Страстното му, темпераментно, остро критично, но добронамерено перо впечатлява и завладява литературната ни общественост. Това несъмнено го окуражава и скоро по лавиците на книжарниците привличат вниманието на читателите му две нови издания: "Словото като живот" и "На звезден връх". И тези нови негови творчески сполуки са плод на неудържимото му усърдие да следи отблизо текущото ни литературно битие, което му дава възможност да го претегля и анализира на компетентните си критични везни. В началото на 90-те години се посреща с изключително голям интерес уникалното му произведение "Българските поетеси" - първата задълбочена портретизация от този род в българската литературна история. Това заглавие повиши авторското му самочувствие. Обади ми се веднага да я потърся по книжарниците, където книгата буквално се разграбваше от нетърпеливи и любопитни колеги и читатели.
В творчески план Иван Спасов беше наистина много прецизен и взискателен към себе си и авторите, чието творческо развитие наблюдаваше и рецензираше. По принцип той държеше винаги за подобряващо равнище в художествено-естетически аспект на всяка творба. Впечатляваше отговорното му критично отношение, но в същото време се проявяваше като внимателен, добронамерен критик, старателно и добросъвестно отделяше зърното от плявата. А това безспорно го издигаше в очите на родния ни писателски и читателски свят. Отхвърляше категорично сладникави отзиви и рецензии. Да не говорим за вродената му нетърпимост към ширещата се и днес графомания, която не престава да замърсява чистите извори на литературното ни съвремие.
Такъв го почувствах още по време на първите сбирки на Националния кабинет на учителя-писател през 80-те години. Това беше едно плодотворно творческо звено, на което Иван беше изпратен за главен художествен ръководител. Този пост той беше наследил от бай Иван Цветков, но в работата му го подпомагаше Александър Михайлов, завеждащ по онова време културния отдел на в. "Учителско дело". По време на разискванията, в които участваха учители-литературни творци почти от цялата страна, Иван правеше преценка на новоизлезли творби. Стремеше се винаги да бъде обективен, посочваше сполуките на даден колега, но беше безкомпромисен и с рязък тон осъждаше промъкващата се посредственост. Затова съм длъжен да подчертая, че Иван Спасов има определен, бих казал, респектиращ принос за издигане на творческия ръст на мнозина от пишещите учители от страната ни. А за това допринасяха и нередките им гостувания със Сашо Михайлов в провинцията, където участваха в ползотворни литературни премиери и четения.
Моите първи контакти с него на живо датират именно от творческите сбирки с учителите в столицата от 80-те години, а името му ми беше добре известно от литературния ни печат. Освен това чувах за негови забележими участия в литературни срещи из страната ни. С такава мисия гостуваха със Сашо Михайлов и в Пазарджик. Разговаряхме дружески и му подарих дебютната си книга "До хребета на безсмъртието". По-късно съм му предоставял и други мои заглавия, за някои от тях той публикува даже и рецензии. Винаги е посрещал с нескрит интерес всяко мое ново издание. Спомням си колко ласкави отзиви сподели за сборника ми с интервюта с изтъкнати български интелектуалци - "Горещи години".
Така неусетно станахме близки приятели и взаимно се търсехме. През 1996 г. го поканих и с Георги Марковски направиха критичен преглед на регионалната литературна продукция на автори от Пазарджишкия край. Тази среща се оказа изключително полезна за местните литературни творци. Всички видяха докъде са стигнали в творческото си развитие. А на 14 май 1997 г. Иван Спасов взе живо участие, заедно с Иван Динков, Евтим Евтимов, Първан Стефанов, Янко Димов, Благовеста Касабова, Яко Молхов и други колеги от столицата, в представянето на мои скромни поетични книжки за деца в Националния литературен салон "Старинният файтон".
Многобройните ми срещи с него в столичното писателско кафене на ул. "Ангел Кънчев" или пък в Клуба на журналистите и на други места дадоха възможност да се опознаем взаимно и в човешки план. От пръв поглед той правеше впечатление на малко чепат и труден събеседник. Но всъщност този "нестандартен шоп" от Волуяк беше прям, откровен човек, носеше топла душа и сърце, широко отворени за хората. Допадаше ми извънредно много невероятната му скромност, естественост и достъпност. Безцеремонно назоваваше нещата с истинските им имена. И в разговорите, и в горещите му и емоционални публикации струеше удивително чистосърдечие, човечност, състрадание и загриженост.
Живея обаче с твърдото убеждение, че Иван Спасов се извиси недостижим като гражданска съвест и доблест и разкри високите си нравствени човешки и творчески стойности след измамния и пагубен Десети ноември. Стотици хиляди се пребоядисаха или изпокриха, а той остана на своята барикада, за да се бори самопожертвувателно срещу новоизлюпилите се, както се изразяваше той, "разни доцентчета и новохристоматийци", юрнали се да пренаписват историята и да правят нов прочит на литературата ни. Нима могат да се забравят смелите му и разгромяващи статии срещу обезумелите погромаджии на родната ни духовност? Те бяха една блестяща защита на изконните ни национални духовни ценности и намериха място в неоценимия му двутомник "Мизерия на духа". Така можеше да постъпи само доблестен воин, мъжествен рицар на духа. "Той - пише развълнуван за него Велко Вълканов - се беше превърнал в една горяща съвест, която защити страстно най-високите нравствени и общочовешки ценности и безжалостно дамгоса лицемерието и лицемерите."
За жалост мъчителната му борба срещу необуздаемото безумие погълна безпощадно сетните му оцелели физически сили и на 2 февруари 1999 г. този неустрашим боец от първата редица си отиде завинаги от нас, защитавайки по най-достоен начин смисъла и съдържанието на своя житейски и творчески път. Своето синовно признание към житейския му и творчески подвиг изповядваха 50-ина негови колеги в посмъртно излезлия през 2001 г. сборник от спомени и очерци, онасловен "Рицар на духа". Това е един своеобразен словесен паметник на човека, който приживе на всеослушание заяви: "За мен всеки, който е неспособен да навлиза надълбоко в пластовете на времето и да изживява неговите катаклизми, е нещастно устроен. Днес животът е жесток за народа като цяло - с малки изключения. Връща се дивият капитализъм. Възникват нови задачи пред творците. Вярвам в социалния идеал. Отворил съм си душата за вярното българско художествено слово. Ще му служа до последни сили."
Думи, които навярно звучат като поука и скъп завет за днешните и идни поколения. Това е Иван Спасов!


 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 227

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 219

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 237

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 223

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 247

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 218

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 257

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 242

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 210

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 271

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 202

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ