Пътят към Храма

Векове народът ни съзиждаше този Храм, с надежда, с вяра, с лишения, а и с кръв. И извоюва правото си да го има и да го разроява, съзнавайки, че това са не само сгради, икони и свещици, а пред всичко дом на светлината, на разума, на духовността и справедливостта. Днес храмове май не останаха - стърчат тук-там руини някакви, от които трудно може да осъзнаем какво е било заложено в тях. Не става дума за църквите ни, макар те да са част от видимите символи на Храма.
Не от днес търговците отново превзеха Храма и недвусмислено се настаниха в него. Нека не се връщаме към библейските времена, когато се роди делото Христово, превърнало се в упование и смисъл за милиарди хора по цялата земя. А да се огледаме наоколо, тук, у нас, за да видим страшната картина. Няма го Храма на справедливостта. В пепел се превърна Храмът на истината. Съсипаха Храма на надеждата. Срутиха Храма на доверието. Погубва се Храмът на вярата в бъдещето.
Да изброяваме ли още?
Време е да помислим  - а трябват ли ни те, тези Храмове? Търговците, задръстени и преливащи от сребърници, пак и пак, и до пресита ни внушават простодушно доколко всъщност са загрижени Храмовете да ги има, а и как с три рибки ще нахранят цял народ. Очевадно е, че е дошло време някой пак да разтури сергиите на алчността и безумството, нагло поставени пред всеки един от нашите Храмове. Въпросът тук е не "КОЙ", защото българският народ безусловно е този, който трябва да го стори, а "КАК"? И това е много тежка битка, защото, както знаем, трудно се тича срещу вятъра, а хиляди пъти по-трудно е да тичаш срещу плътните и непрестанни вихри на един дошъл знайно откъде напълно реален ураган.
Явно е, че всички очакват и се молят да се случи Чудо. Но нека се огледаме околовръст и по всички посоки на нашата земя, опустошена от превратностите на времето и съдбата, които май сами си избрахме - ще видим, че не само лястовиците, бели или черни, но дори и врабчетата и пчеличките изчезнаха. Изчезват и децата ни - кое зад граница, кое неродено... Кръжат в просторите свраки, сойки, ястреби - едните, за да се угощават с мършите, останали след катастрофите, а другите - за да утоляват мераците си с живо месо, останало все пак, но и то доколкото засега все още го има.
Това, че чудесата се случват само в сънищата и във въображението на тлеещия от безизходица човек, го знаем. Що ли не отворим най-сетне сетивата си и не поемем в разума и ръцете си собствените си съдби. Време е да се опомним, да осъзнаем, че това, което ни се случва, въобще не е нашият живот. И да започнем от тях, от търговците в Храма. Сложното е обаче, че трябва, наложително е, да съзрем белите лястовички, които в случай, че се появят, засега незнайно откъде, ще започнат да градят гнездата си под високите стрехи на Храмовете, за да ни посочат пътя към тях...