Америка над всички?

Любомир Кючуков,
директор на Института за икономика и международни отношения

Празният трон - така американският политолог Иво Даалдер определя мястото на САЩ в сегашния свят. Това е упрек към политиката на Тръмп на абдикация от световните проблеми, но ясно свидетелство и за американските амбиции на международното поле.
Първият и най-неочакван въпрос, който изниква днес, е доколко външната политика на Тръмп е и външна политика на държавата. Преди всичко предвид нейната непредвидимост, която се превърна в най-предсказуемата величина на американската външна политика, когато почти всяка позиция на президента се нуждае от последващо разясняване. И второ, поради силния натиск, резултат от вътрешното противоборство, придобиващо характеристиките на политическа война, което често води или до неочаквани обрати в подходите, или до блокиране на действията. Като цяло обаче се налага впечатлението, че с изключение на отношенията с Русия, които очевидно за дълго ще правят Тръмп уязвим на натиск, неговите външнополитически разбирания постепенно започват да се утвърждават като политика и стил на държавата.
След края на Студената война и изчезването на двуполюсното противопоставяне човечеството заживя с илюзията, че е настъпило времето на еднополюсния свят. Като това важеше и за самотния полюс. Илюзия, продължила по-малко от две десетилетия, но родила Ирак, Афганистан, Либия, Сирия. И за свят, доминиран от САЩ според нашите, "западните" правила. Което се подразбираше даже не толкова като лидерство, а като монопол - военен, политически, икономически, финансов, информационен, дори културен. И най-вече морален и ценностен. С НАТО не просто като колективна система за сигурност, а като воден от САЩ "световен полицай" - по думите на бившия генерален секретар на Алианса Расмусен.
Реалността обаче се оказа доста по-различна - и доста по-сложна.

Светът стана полицентричен

Русия постепенно възстанови международното си влияние. Появиха се нови глобални центрове в лицето на Китай, Индия, Бразилия. Нараства влиянието на регионалните фактори - Турция, Иран, Саудитска Арабия, Израел (ако се ограничим само в района на Близкия изток). Което неминуемо означава загуба на влияние и ресурс - на първо място от САЩ и Европа. Обама беше първият американски президент, който си позволи на висок глас да каже, че американската доминация в света не е вечна категория. САЩ и занапред - и вероятно за дълго - ще бъдат водещ международен играч в сферата на икономиката, политиката, сигурността, технологиите, но не единствен, а в някои области може би не и пръв (предвижданията са, че Китай ще изпревари икономически САЩ в рамките на следващите двадесет години).
Естествено, никой не се разделя доброволно със своето водещо място. Това се отнася и за Съединените щати. Това, което Тръмп промени, са инструментите, но не и целта. За разлика от предишните администрации, които нерядко предпочитаха военните интервенции, Тръмп залага на вътрешната консолидация, която да му позволи да разговаря със света от позициите на една укрепена и силна Америка.
На първо място това преминава през преориентиране на външната политика от многостранната дипломация в руслото на двустранните отношения. Там, където САЩ имат предимството пред която и да било друга държава и където могат да налагат своите интереси много по-лесно и ефективно. Което бе съпроводено с напускането на Съвета по правата на човека на ООН, излизането от ЮНЕСКО, конфликтът с Международния наказателен съд, отказът от участие в Парижкото споразумение за климата и от Глобалния пакт за миграция, изоставянето на споразумението за ядрената програма на Иран, намерението за отказ от Договора за ликвидиране на ядрените ракети със среден и малък обсег с Русия - списъкът е дълъг.
Резултатът от този подход е подкопаването на следвоенния институционален и правен ред в международните отношения. Глобализацията като обективен процес сама по себе си поставя под сериозен натиск националните държави, преди всичко отстояването на националния суверенитет, доколкото границите стават все "по-пропускливи" за свободното движение на информация, комуникация, капитали, а също така на стоки и услуги (опитите да се спре единствено движението на хора чрез изграждането на стени са израз на своеобразен "щраусов синдром" - проблемите ще продължат да съществуват докато не се премахнат причините за тях: войните - за бежанската криза, бедността - за мигрантския поток). Справянето с тези сложни и глобални, процеси очевидно изисква общи усилия, а това отсъства като подход в политиката на Тръмп, който предпочита да действа едностранно, от позициите на силата, без отчитане интересите на другите държави. Което пък засилва опасенията от институционален вакуум и плъзгане

към свят без общоприети правила на играта

САЩ на Тръмп бързо се самоизолират от света. Най-видимо това е по отношение на Европа. Атлантикът става все по-широк и все по-разделящ. Постоянните "туитър-скандали" на Тръмп с европейските лидери, политическите разминавания в позициите по иранската ядрена програма и икономическите санкции спрямо европейски фирми, преместването на американското посолство в Йерусалим, пренебрежителното отношение към ЕС, икономическият и политически натиск (например срещу "Северен поток-2") върху европейските партньори, разклащането на НАТО - това са все елементи от една тенденция на раздалечаване. Политиката на Тръмп тласна Европа към преосмисляне на бъдещата й роля като независим глобален играч - не срещу САЩ, но не задължително със САЩ, а по-скоро като паралелно и самостоятелно участие в световните политически процеси. Не случайно в ЕС се заработи за оформяне на европейска система за сигурност, включително и създаването на собствени въоръжени сили - областта, в която зависимостта от САЩ е най-силна.
Има всички основания да се очаква, че следващите десетилетия в световната политика ще бъдат доминирани

от противоборството между САЩ и Китай за глобално лидерство

Китай постепенно трансформира своята икономическа мощ в политическо влияние, превръщайки същевременно страната и в сериозен фактор в сферата на сигурността. В стратегически план Китай предлага една не-западна алтернатива за развитие на света. Това от своя страна накара Тръмп да преориентира американския подход от партньорство (заложен от Кисинджър) към съперничество с Китай. Съревнованието между двете страни в съчетание със сложната взаимна зависимост между тях очертават сериозни трусове по оста Вашингтон-Пекин. Те едва ли ще се изчерпят само с налагането на търговски мита и санкции или с напрежение в Южнокитайско море около изкуствените китайски острови и военни бази върху тях, които за момента са основните сфери на двустранното противопоставяне.
Всеки друг, но не и Тръмп. Така накратко може да се определят перспективите за евентуално преодоляване на конфронтацията между САЩ и Русия. Тръмп е подложен на изключително силен вътрешен натиск, включително с висящата заплаха от импийчмънт, които няма да му позволят да предприеме каквито и да било значими позитивни стъпки в посока на Москва. Иначе казано, може да се очакват епизодични прояви на политически диалог от типа на срещата Путин-Тръмп в Хелзинки, но ескалацията на напрежението, сблъсъкът на интереси в различни части на света и надпреварата във въоръжаването вероятно ще продължат да доминират руско-американските отношения - с всички произтичащи от това рискове за международната стабилност и мира в света.
Още един "принос" на Тръмп към съвременните международни отношения е откровеното до циничност признание за приоритета на интересите над принципите. Асиметричната реакция на сегашната американска администрация спрямо убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги по сравнение със "Случая Скрипал" изглежда ще постави

край на темата "ценности" в международните отношения

Заявлението на американския президент, че няма да се откаже от доставката на оръжие за Саудитска Арабия, защото тя носи на страната 110 милиарда долара, натежава в полза на често звучащите обвинения, че темата за ценностите служи преди всичко като инструмент, а не като принципна основа на външната политика на САЩ.
Светът се тресе. По силата на обективните процеси на глобализация, промяна на съотношението на силите, преоформяне на силовите полета на противоборство и преосмисляне на партньорствата. Висящият въпрос е дали човечеството задължително трябва да премине през конфликти и последващ катарзис, преди да се установят новите световни баланси, или това може да стане по силата на здравия разум. Което не се вписва в един по-свободен политически превод на основното послание на Тръмп "America First" като "Америка над всички".