"Десният" служебен премиер от комунистическо потекло

Антон Гицов

Още преди да бъде назначен за служебен премиер Марин Райков, журналистката Валерия Велева го определи така: "Райков е с комунистически произход, но с много десни убеждения". Кариерата на Марин Райков като че потвърждава това. Той самият е признавал, че е "десен", бил е зам.-министър на външните работи в антикомунистическото правителство на Иван Костов и пак зам.-министър на външните работи в дясното правителство на Бойко Борисов.
Журналистът Иво Инджев, виден антикомунист и русофоб и бивш сътрудник на ДС с псевдоним "Ивайло", изказва подкрепата си за новия служебен министър, като цитира две негови патриотични постъпки.
Първата е, че като зам.-министър на външните работи по време на кризата в Косово през юни 1999 г. отказва на Москва въздушен коридор за военни самолети за изпращането на контингент на летището в Прищина, като по същото време правителството на Иван Костов предостави въздушен коридор на авиацията на НАТО за удари срещу Белград и така допринесе за откъсването на тази изконна сръбска територия.
Но да не пишем този отказ на Райков като негова заслуга, той просто е изпълнявал нарежданията на тези над него. Вторият случай, който цитира Инджев, е по-специален. Съветският посланик Юрий Исаков поискал разрешение да бъде построен на брега на Шабла паметник на съветски подводничари, загинали край Шабла по време на Втората световна война. Райков го отрязал, като казал, че това би могло да стане само ако българската общественост бъде уведомена, че същата тази подводница преди това е потопила в Черно море български търговски кораб, превозващ румънски евреи бежанци от Румъния.
Ако Райков действително е изразил такова свое мнение по въпроса, неговият отговор съдържа

  немалка доза цинизъм

Загинали са съветски войни, чиято подводница е била торпилирана от германците, и те заслужават лобното им място да бъде почетено с паметник. А истината с потопения български кораб е следната. На 12 декември 1941 г. от Констанца отплава кораб на път за Турция с еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия и Румъния. За целта е нает много стар и малък разнебитен български кораб, произведен в Англия  през 1867 г. и ставащ само за шлеп, който пътува под панамски флаг. Разнебитеният кораб-шлеп едвам стига до Истанбул, но тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат на брега. Междувременно двигателите на кораба са излезли от строя и турските власти го издърпват на буксир на 14 морски мили североизточно от Босфора и го оставят на произвола на съдбата. И на 24 февруари корабът е потопен. За това кой е потопил кораба има спорове, но по това време на германците е било известно, че от Констанца се извозват евреи, и те активно са противодействали на това с политически натиск върху румънските власти, и напълно допустимо и с атаки на кораби, превозващи еврейски бежанци, което се твърди и от съветски и някои израелски историци. Немският историк Юрген Ровер, автор на книгата "Хроника на морската война 1939-1945 г." приписва това нещастно събитие на съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко, но сам признава, че Денежко е докладвал в Москва за потопяване на 7000-тонен транспортен кораб, а не на малък кораб-шлеп. Във всеки случай по това време в акваторията на Черно море се води ожесточена морска война между Съветския Съюз и Германия, като Турция пропуска през Босфора германски военни и транспортни кораби, и затова проф. Ровер, оневинявайки нацистка Германия, все пак е склонен да твърди, че съветските командири на подводници в Черно море са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби и не са знаели, че на кораба има цивилни лица.
Марин Райков, ако е постъпил така, не би трябвало да се гордее с остроумния си отказ да се разреши построяването на паметник на съветските подводничари. Защото като дипломат и зам.-министър на външните работи би трябвало да познава исторически факти, когато реши да ги използва, а и изобщо в постъпката, от която
 
лъха русофобия и неуважение

към една велика сила, липсва такт и дипломатичност.
Но да се върнем на служебния министър с десни убеждения. Той е постъпил във Външно министерство през 1987 г., както обяснява баща му, не като парашутист, а чрез конкурс. Но Външно министерство никога не е обявявало открити конкурси по онова време, ако е имало конкурс, той е бил за свои хора и е естествено, че журито, в което са влизали служители от самото министерство, са се съобразявали с неговия известен баща и утвърден дипломат Райко Николов. С много голяма вероятност като дипломат Марин Райков е бил член на БКП. Президентът Плевнелиев каза, че Райков и другите назначени от него министри нямат досиета, свързващи ги с ДС, но в медиите излязоха данни, че Райков е бил секретен сътрудник на военното разузнаване, в което няма нищо лошо, практика на всички държави, които се грижат за сигурността си, е да използват услугите на своите дипломати. Та възниква въпросът: след като си израснал в семейството на убеден дипломат-комунист и решаваш да постъпиш в едно от най-политическите министерства по онова време, което изисква от дипломатите преданост на комунистическите идеи и съответно сътрудничество със службите, какви са били твоите убеждения по това време? Ако са били десни, защо не си станал дисидент, а дипломат?
Всъщност има друго обяснение за трансформацията на Райков в дипломат с "десни" убеждения. Още с настъпването на промените в България след 10 ноември 1989 г. немалко млади дипломати във Външно министерство, произхождащи като правило от номенклатурни семейства, взеха да се ослушват и постепенно да се пребоядисват. Когато дойдоха на власт, сините не разполагаха по това време с опитни дипломати, които да им вършат работа, и съответно сложиха на високи постове

сменили боята си дипломати

като си затвориха очите за членството им в БКП и сътрудничеството им с органите на сигурността, укривайки техните досиета. Огнян Пишев, първият синьо оцветен български посланик във Вашингтон и личен избраник на Жельо Желев, е с родители членове на ЦК на БКП и агент на ДС с псевдоним "Градев". Дипломатът с номенклатурен произход Валентин Димитров, агент "Козма", също стана десен, с добра кариера при сините - стана зам.-министър на външните работи след промените и дългогодишен посланик в Лондон по времето на Иван Костов и външнополитически съветник на президента Петър Стоянов. Бойко Ноев, възпитаник на МГИМО и специалист във Външно министерство по въпросите на Варшавския договор и противодействието на НАТО, стана след промените представител на България в НАТО, а при правителството на Иван Костов стана министър на народната отбрана и започна да уволнява кариерни генерали.
Казват, че уж крушата не пада по-далече от дървото, а пък изглежда, че Марин Райков и някои негови други колеги от Външно министерство като че опровергават тази поговорка.
Несъмнено е, че Марин Райков е способен дипломат. Макар и да не е икономист, какъвто  избор се очакваше да направи президентът Плевнелиев, израсъл е по чужбина в семейство на опитен дипломат, учил е там в лицей, знае много езици, има сериозен дипломатически стаж, интелигентен е и от него се очаква оправдае очакванията на хората като служебен премиер.
Интересно е обаче какво ще прави, ако на власт дойде ляво правителство. Защото в дипломацията има два вида посланици: кариерни, които са политически неутрални, те са използвани заради опита им от всяко едно правителство, дошло на власт, и такива с изявени политически пристрастия, политически свързани с леви или десни партии, които едно ляво или дясно правителство изпраща на ключови постове, където трябва да се прокарва политиката на съответното правителство. Това са временни посланици, идват с новото правителство и си отиват с него. В това отношение Марин Райков малко и неразумно се е престарал - веднъж самообявил се за десен, той няма как да служи на едно ляво правителство, още повече пък да бъде посланик в страна с ляво правителство като Франция.
Освен ако не му предложат някакъв неангажиращ пост - като посланик например в Занзибар или Патагония, което пък ще му бъде под достойнството.