Да си мъченик е престижно

Наричат ги "шахиди", т.е. мъченици. В началото на 80-те години техни портрети съм виждал, разлепени по улиците на Сайда в Ливан, на Наблус на Западния бряг, на Рафа в най-южната част на Ивицата Газа. Това бяха палестински младежи, загинали в самоубийствени атентати или при други стълкновения в безкрайния близкоизточен конфликт. За шахиди бяха провъзгласени 21 мъже и 20 жени, които през октомври 2002 г. предизвикаха кървавата вакханалия в московския Театър на Дубровка, при която загинаха 130 души. 34 шахиди причиниха смъртта на 334 души, от които 186 деца, в първия учебен ден в училището в Беслан в Северна Осетия, още 800 бяха ранените. Забележете, наричат ги "мъченици", а не "герои" или "юнаци", както бихме нарекли ние хора, отдали живота си за някаква кауза, не коментирам добра или лоша.
Нямам претенции за народопсихолог, но многократно съм констатирал, че у арабите съществува някакъв култ към страданието, някакво мазохистично опиянение да се принесеш в жертва. Да си мъченик, да си жертва е престижно. А случаи като тези в Беслан и Театъра на Дубровка говорят и за разширена проява на явлението - за всеки, който се принася в жертва в името на исляма.
По време на военните действия при нахлуването на Израел в Ливан през лятото на 1982 г. стана известно, че една от палестинските групировки е пленила израелски танк - нещо смайващо, като се знае ефикасността на израелската армия. Сюжетът си заслужаваше и положих доста усилия да се срещна с палестинските бойци, участници в операцията, а и да снимам танка. Беше уж въпрос на часове, на дни да се уреди срещата, но все се появяваше някаква пречка и накрая идеята се провали. Междувременно ме развеждаха из не една болница да видя и снимам жени с разкъсани вътрешности, дечица с ампутирана ръка или краче, обезобразени от касетъчни бомби хора. По-важно беше да ми бъдат показани жертвите. Страданието имаше предимство пред героизма.
Епизодичните сблъсъци, изразяващи се основно във взаимен ракетен обстрел през ливано-израелската граница, през лятото на 2006 г. прераснаха в сериозен конфликт, който дори бе наречен война. Имаше загинали и ранени, главно цивилни граждани, и от двете страни. По телевизиите видяхме обичайните картини на разрушения, разкъсани човешки тела и ридаещи забрадени жени от южните квартали на Бейрут. Разбира се, тези картини на човешка трагедия бяха използвани от арабската пропаганда, за да се заклеймят израелските бомбардировки на мирни жилищни квартали. Само че в някои случаи именно от тези мирни квартали бяха изстрелвани ракети по Израел, който отвръщаше, насочвайки ракетите точно към източника на атаката. Похватът поначало е известен като "човешки щит": разполагаш хора в обект, което да възпре противника да го атакува. Беше използван по време на войните в бивша Югославия. Само че арабският вариант на човешкия щит е нарочно да предизвикаш противника да атакува такъв обект, така че да загинат невинни хора. И после да показваш по телевизиите жертвите на вражеския огън - детски трупчета, осакатени жени и ридаещи близки. Т.е. въпросният култ към страданието, медиатизирането на жертвата е похват на телевизионната пропаганда.
Тази склонност към показ на страданието е проникнала и в изкуството на арабина: тя беше твърде характерна за отечествените филми на египетската телевизия, която заедно с ливанската и израелската се ловеше добре в Бейрут през 80-те години. Ако вярно е отразявала реалността, то на света няма по-чувствителни, по-сантиментални от арабските мъже. Те лесно се разстройват от семейни драми, приятелски изневери, сълзите се леят по-обилно, отколкото у жените. То май така стоят нещата и с турските сериали: и душевните страдания на Али Реза в "Под липите" често изстискват сълзица от окото му, Онур в "Шехерезада" също има, както казват французите la larme facile - лесна сълза.
Жертвите на войната в Сирия вече са десетки хиляди, трагедията на бежанците се пренесе и на българска територия. Употребата на химическо оръжие не просто преля чашата, не просто прекоси поставени от някого "червени линии". Тя е наистина престъпление, недопустимо в ХХI в. Някои нови данни и свидетелства на очевидци напоследък поставят въпроса дали фото- и телевизионните кадри, обходили света, на обгазени деца не са поредна нагласена, предизвикана проява на култа към страданието, опоетизиране на жертвата. Както и чие дело наистина е употребата на химическо оръжие.
Смущаващи данни се съдържат в твърденията на Агнес Мириам ел Салиб, игуменка на манастир в покрайнините на Дамаск. Според нея кадрите за химическата атака са подправени, съмнителна била бързината, с която Ройтерс публикува въпросния файл - в 6,05 ч. сутринта, за атака, започнала в 3 и приключила в 5 ч. Закономерно възниква въпросът как само за час след края на атаката са събрани на едно място различни кадри с над 500 младежи и деца, на които вече е оказана първа помощ, че дори и са интервюирани пред видеокамера. Появиха се и твърдения на специалисти, че симптомите на пострадалите не са като от зарин, притежаван от сирийската армия, а от някакво занаятчийски приготвено отровно вещество. А и твърдият отказ и на "Ал Носра" (сирийската издънка на "Ал Кайда"), и на Свободната сирийска армия да приемат руското предложение за предаване на химическото оръжие под международен контрол.
Странно е, че косвеното признание за притежание на химическо оръжие не предизвика никаква реакция от страна на Вашингтон и Париж - най-дейните привърженици на наказателна военна операция срещу режима на Асад. Впрочем реакция на САЩ има: те ще доставят на сирийската опозиция оръжия, закупени и подготвени от ЦРУ. А междувременно, за разлика от негативната реакция на опозиционните въоръжени групировки на инициативата на Москва, открехнала пътя към избягване на чужда военна операция срещу Сирия, Дамаск официално обяви, че ще предаде химическите оръжия под международен контрол и потвърди участието си в Конвенцията за забрана на химическите оръжия.