Човекът, който поема отговорност и носи последствията

"Въпреки желанието ми да уча право... трябваше да постъпя в армията. Така започна вторият най-съдържателен период от живота ми. Повече от две десетилетия оглавявах Генералния щаб. Гордея се, че изградихме модерна, напълно боеспособна армия... Имах възможността да служа с такива видни военачалници като армейски генерал Добри Джуров, генерал-полковник Иван Врачов, генерал-полковник Захари Захариев, легендарният Славчо Трънски, генералите Здравко Георгиев, Август Кабакчиев, Кирил Косев, Бранимир Орманов, Христо Добрев, Борис Тодоров, Мирчо Асенов, Борис Карамфилов, Велко Палин, Любчо Благоев, Васил Зикулов..." Това е изповедта на ратника, на аристократа, на рицаря с пагони, на смелчагата и... мъченика генерал-полковник Атанас Семерджиев. Нека добавим само някои от замесилите маята - армейските генерали Иван Михайлов и Петър Панчевски, генерал-полковник проф. Иван Кинов... Звучат като на тържествена вечерна проверка. И ни карат да коленичим!
На 21 май т.г. и той ще стане на патриаршеските 90 години. Различно стигат до тази житейска кота преживелите и препатили какво ли не стари войни. Но вървят с достолепието си. Знаят си цената. Макар че точно на генерал-полковник Атанас Семерджиев чашата преля от горчивина. Не свише, а снише. Разкарваха го из залите на съда не за друго, а защото е антифашист. За да го унизят. Знаем, другаде убиват с игли, с финес. У нашенско - с топор!

Участник във въоръжената антифашистка борба

Сам генералът, от върха на патриаршеската си възраст, дели живота си на два "най-съдържателни" периода. Вторият е 45-годишната му служба в Българската народна армия, първият - той сам го определя: "Изминах твърде дълъг жизнен път, и ако трябва да кажа кой е най-стойностният период от него, без колебание ще отговоря - това е участието ми във въоръжената антифашистка борба на българския народ. Тя, българската съпротива, беше неразделна част от гигантската битка... срещу нацизма и фашистката коалиция... Ще добавя, че в онези условия не виждах за себе си друг път..."
И когато се удивляваме, че само 38-годишен той е вече началник на Генералния щаб, следва да помним, че още на 18 години става партизанин. Една година по-рано е минал в нелегалност, преминава и през бойното си кръщение през 1942 г. като партизанин, става командир на чета "Братя Кръстини", първо от отряд, а сетне от бригада "Чепинец". Ето как още преди да замине на фронта като доброволец, бъдещият голям военачалник е вече обарутен. Като времето, в което му е отредено да пребъде. И като белег от идното.
Сигурно и разказът за генерал-полковник Атанас Семерджиев би могъл да продължи като прелюбопитна приказка. Нека припомним обаче началото й. Той е роден на 21 май 1924 г. в някога будното село Лъжене, днес център на Велинград. А родната му къща е най в центъра, там, където днес стои скулптурата на Величко Минеков "Очакване". Може да се възприеме и като многозначителен символ. Това вечната, чакащата българска майка, или самата България е! А може да е "очакване" на истината, на справедливостта. Защото и генерал Семерджиев е обвинен в имотни измами. Истината е, че той дори дарява родната си къща на общината. Предлагат му друга стара къща. Генералът отказва категорично. И сега една стряха няма.
Като всички от неговата черга и бъдещият генерал е закърмен с работа. От най-ранното си детство. А Лъженската прогимназия е първата му духовна кърмилница. Той е един от най-добрите ученици. Сетне продължава обучението си в гимназията в Пазарджик. Има прогресивни учители, съученици, но първите си "ремсови" уроци получава, докато работи в Белица. Доразвива ги в читалището в Лъжене, където свири в духовата музика. Арестуван е, докато е в час в Пазарджишката мъжка гимназия в края на 1941 г. Това е и началото на нелегалния му живот. Баташката чета го чака.

Първите стъпки към житейската кота

Трагичната епопея на партизанския отряд "Антон Иванов", сраженията на четите от бригада "Чепинец", боят на Милеви скали са известни. Фашистите в България усещат идващия край. И хапят най-люто. А целият героизъм на партизаните, всички тези едри щрихи от българската история стават пред очите на командира на чета "Чепинец" Цветан, както е партизанското име на Атанас Семерджиев. В онези незабравими дни на историческата 1944 г. обаче няма време човек дори да се огледа.  Боят на Милеви скали, в който падат убити Методи Шатаров, Сюлейман Фисински, двамата синове на дядо Георги Мавриков - Атанас и Иван,... е на 4 септември. На следващия ден близките на избитите събират телата им из скалите. А след още два дена партизаните са на площада в Лъжене, където е строена и Ловната дружина, довчера избивала героите. Някой от дружината ще бъдат съдени, по закон. А те защо и как избиваха!
"В българската войска постъпих на 11.ІХ.1944 г. През първия период на участието на Българската армия във войната срещу хитлеристка Германия бях помощник-командир на 2-ра дружина от 27-ми пехотен Чепински полк", свидетелства генералът в спомените си. Авторът пък само ще поясни - същият 27-ми полк е и на Милеви скали. По заповед на генерал Попбожилов и начело с полковник Еленков. Какви метаморфози в армията, България и света само стават! След два месеца Атанас Семерджиев напуска армията. Това е в края на 1944 г. За да бъде призован отново точно след година. От януари до октомври 1946 г. е на курс за военна подготовка. След което е назначен за помощник-началник на секция в Разузнавателното управление при Щаба на войската. Тази секция е в отделението за външно разузнаване, чийто началник е полковник (по-късно генерал-майор) Стоян Заимов, син на легендарния генерал Владимир Заимов. Всички те пък са в Разузнавателния отдел на генерал-майор Петър Вранчев. Това е преддверието на голямата военна кариера на генерал-полковник Атанас Семерджиев. Званието му още е само майор.

Най-големият строител на народната армия

Истината е, че където и да е попадал, на каквато и длъжност да е назначаван, той е пасвал като дялан камък. В едни по-късни и по-мътни времена той ще стане и министър на вътрешните работи, и вицепрезидент, пряко желанието му. Само за да спасява положението, да поема отговорността и да носи последствията...
"От мен разузнавач не излезе", пише генерал Семерджиев. От "строя" го изважда дълго, половингодишно заболяване. Започва да се подготвя за изпитите за постъпване в нашата Военна академия. И съвсем неочаквано през есента на 1947 г. е изпратен в Академия "Фрунзе" в Москва. Десет години по-късно, през 1960 г., завършва и Висшата военна академия на Генералния щаб на Съветската армия "Ворошилов". И двете с "диплом за отличие". При положение, че златни медали се дават само на съветски офицери. А междувременно на 14 май 1955 г. като началник на Оперативното управление на Генералния щаб, на която длъжност е от началото на септември 1953 г., участва в подписването на Варшавския договор в Полша, като военен съветник-експерт на Вълко Червенков.
Нужно е да си припомним и признаем. За тези и за много други събития в страната и света научавахме официално, четяхме в пресата. А генерал-полковник Атанас Семерджиев е пряк участник, техен творец. Той общува, представя България пред световните военни светила на Съветската армия, като маршалите Иван Конев и Рокосовски, Георгий Жуков и Андрей Гречко, Виктор Куликов и Сергей Щеменко... Всички те говорят за него като за изключителен познавач на военното изкуство. В едно от изданията на НАТО на руски език за генерал Семерджиев е написано: "Самы выдающийся офицер социалистических стран..."

Парещи, топлещи, човешки спомени

Кое ли от най-хубавите човешки качества го няма у генерала. Той е и два пъти носител на ордена "Кирил и Методий" - І степен. Той е и дарител, основател на Историческия музей във Велинград. Той е радетел армията ни да бъде културна институция, грижи се за Военната киностудия, групата на военните писатели, Студиото на военните художници... Представител е на велинградските избиратели в V, VІ, VІІ, VІІІ, ІХ обикновено Народно събрание и в VІІ Велико. "Почетен гражданин" е на Велинград. Определено лявата му ориентация го е съпътствала винаги и навсякъде...
И като заключителен акорд. Учението "Щит-82" остава като върхово на територията на България за Варшавския договор. А в голямата палатка, като полева зала за висшите представители, журналистическото гъмжило е... над нивото на учението. Откровено пречат и предизвикват зам.-началникът на ГЩ генерал-полковник Цоцо Цоцов да ги изгони. И малко преди "бушонът да изгори", влиза помощник-ръководителят на учението генерал-полковник Атанас Семерджиев. По инстинкт или интуиция разбира обстановката и спокойно реагира: "Никой да не пречи на журналистите да си гледат работата. Утре учението ще свърши и ще остане само това, което те са видели, снимали и написали."
Със сигурност генерал-полковник Атанас Семерджиев би бил национална ценност и гордост за всяка страна. България обаче е по-особена. И ако противниците на лявото, отричащите антифашизма, го оспорват, нека поне неговите приятели и съмишленици открито и гордо му покажем горещата си съпричастност и обич.