Боже, какъв миш-маш забъркахме

Така е постановил древногръцкият историк и военачалник Полибий (201 - 120 г. пр.н.е.) в своята "Всеобща история", и двайсет и двата века, изминали оттогава, неизменно са потвърждавали неговото прозрение. Абсолютната власт още от древността е изкушавала монарсите и немалко от тях са се превръщали в кръвожадни тирани. Класически е примерът с римския император Калигула, който управлява 3 години и 9 месеца (боже, какво съвпадение!); изисква божествени почести към себе си (е, при нас беше по-скромно - хортувахме с Господ, наричайки го свойски "Началника"!); влиза в конфликт със Сената (така са му викали на Народното събрание по времето на Калигула!); похарчва огромното завещание от 3 милиона сестeрции от предшественика си Тиберий в пиршества и налудничави проекти и довежда Рим до финансова криза (какво са 3 милиона сестeрции в сравнение с 4-5 милиарда лева!); провъзгласява любимия си кон Инцитат за сенатор (а Неговата овчарка Лазар Авиюп след две европейски титли спечели и световната купа на киноложко изложение в испанския град Лорка като най-умно и най-красиво куче на планетата Земя!). В 41 г. от н.е. Калигула е заклан на 28-годишна възраст (да не дава Господ!). Все пак историците му признават положителната дейност по ремонта на пътища и пристанища в Италия.
 Тиранията е изкушавала и Цезар, и Нерон, и комшийския Влад Дракула, и италианския  Цезар Борджия, и британската Кървава Мери. При абсолютната монархия, характерна за Европа между 16 и 18 век, цялата власт - законодателна, изпълнителна и съдебна - е съсредоточена в ръцете на монарха. Нравите на нашия континент се пооблагородяват някъде в средата на 18 век, когато на мода става просветеният абсолютизъм, най-вече във Франция, но и Прусия с Фридрих Втори, Хабсбургската империя с Йозеф Втори, Русия с Екатерина Втора.
При олигархията (от гръцки "власт на малцинството) пък е характерно политическото и икономическото господство в държавата на група хора, които изначално - и това е имал предвид Полибий -произлизат из средите на аристокрацията. Това в по-ново време са наследствени барони и графове, притежатели на големи имения, много пари, и упражняващи пълна власт над своите крепостни. А в съвсем ново, в наше време олигархията е просто власт на богатите, които сами се възприемат като елит на нацията. Трите власти в този случай се сливат в олигархично единство, за което

няма върховенство на закона

В ежедневието това се изразява в произвол на олигархичната камарила над редовия гражданин, който, за да си гарантира някакви свободи, права и дори живота, трябва да разчита на послушание, на някаква връзка с властта, а нерядко - на чиста случайност и късмет.  
Да не се връщаме към демокрацията в древността с нейните агори, колизеуми и т.н., да прескочим и най-цитираното й определение от по-ново време - на Чърчил, че е "най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра". Няма днешен управник, който да не се кълне в демокрацията. А напусналият наскоро този свят либийски демократ Муамар Кадафи доведе теорията за прякото народовластие до абсолютни висоти, написвайки своята "Зелена книга" и претворявайки я на практика в Джамахирията. С малко чужда помощ на експеримента с Джамахирията беше сложен край и се установи демокрация, изразяваща се главно в разпокъсване на територията й на трибален принцип, незатихващи стрелби и други признаци на анархията. Трансформацията на демокрацията в анархия, предвидена от древния историк, се наблюдава и в други страни от региона на т.нар. Арабска пролет. По едно време замириса на анархия и в люлката на демокрацията Елада, но богатите в Европейския съюз взеха спешни финансови мерки, за да не се разваля рахатлъкът на техните граждани, които харесват курортите по гръцкото крайбрежие.
Всичко щеше да си тече вовеки веков в руслото, очертано от Полибий преди 22 века, ако демокрацията не беше избухнала в България преди 24 години. Полибиевата система не издържа, гръмна, и от всичките тези ингредиенти - монархии, аристокрации, тирании, олигархии и демокрации - се получи един грандиозен миш-маш.
Не само за тиранин, но дори за просветен монарх не понечи да се пробва Симеон, а се задоволи с едни 4 години премиерстване и известни рентиерски щения.
Затова пък бившият бодигард на монарха ни, понесен на гребена на вълната на народната любов и станал по абсолютно демократичен път премиер, се приближи опасно плътно до представата за абсолютен владетел на държавата, подчинил и законодателната, и изпълнителната, и съдебната власт. Така у нас почти се установи

монархия, но не просветена, а безпросветна


Най-заплетени у нас се получиха нещата с втория компонент от постройката на Полибий - аристокрацията. Формално погледнато, в България има само един безспорен аристократ - лорд Евгений Минчев. Донякъде спорен е въпросът с архонтите като Слави Бинев. Със сигурност амбициите на родния лорд не са да е олигарх, а да му се признае качеството на диктатор на модата, превъплъщение на българска почва на древноримския "съдник на изящния вкус" Петроний и по-късно писателя Оскар Уайлд. Сред архонтите ни, вече двайсетина на брой, най-известни публично са несполучилият да влезе в парламента Слави Бинев и петричкият бизнесмен Иван Кочев-Чомбе. Също и един зам.-министър на енергетиката в правителството на НДСВ, с чието име се свързва хоноруването на консултанта Доган с 1,5 милиона лева за проекта "Цанков камък". Но и тази категория български аристократи не са много убедителни като олигарси.
Тогава кои? Кои са тези олигарси, дето поне три правителства, без да се броят служебните, ги борят, борят ги "красивите и интелигентните" от жълтите павета, борят ги политолози, антрополози и разследващи журналисти. Бори ги и ги брои социологът Огнян Минчев например. Той успешно обогатява конструкцията на Полибий, като съешава олигархия с квазидемокрация, като отрочето е управление на България от 1000 семейства. Боже! Една Франция едва успя да го докара до 200 семейства, за които политикът Даладие казва през трийсетте години на миналия век, че са "господари на френската икономика и следователно на френската политика... издигат във властта свои представители и въздействат върху общественото мнение, защото контролират пресата".  А ние за някакви си двайсетина години сме се обзавели с цели 1000 фамилии. "То по колко че се падне, га земеме да делиме", както казал шопът.
Друг социолог е доста по-пестелив в бройката и съвсем конкретно сочи с пръст олигарсите: Бориславова, Златев, Прокопиев, Данев, Данчев, партиите ГЕРБ и на Кунева. И тъй като няма как да проверим, поне засега, кой е по-близо до истината, а още по-трудно е да се ориентираме в българския демократично-монархически-олигархически и все повече избиващ на анархия миш-маш, да се доверим пак на класиците.
 "Когато в една демокрация малцина притежават твърде много повече от средния гражданин, тогава държавата или загива, или престава да бъде демокрация" (Жан-Жак Русо, "Общественият договор"). Това, за малцината, притежаващи много повече от средния гражданин, сме го постигнали. Оттук нататък, както се казваше в една телевизионна игра, "изборът е ваш", т.е. наш.