Борбата за ислямското лидерство

"Идеята за ислямска общност предполага нелегитимност на отделната националната държава, но при все това тази общност може да бъде обединена само чрез действията на една или повече силни държави-ядра, каквито засега няма".
"Дефинирайки Турция като светска държава, Ататюрк категорично отхвърли възможността тя да наследи Османската империя в тази й роля".

- През последните няколко години станахме свидетели на редица осезателни прояви, свързани както с преосмислянето на същността на ислямската идеология, така и с посоките и тенденциите на развитие на общността под въздействието на геополитическото "пренареждане" в приоритетите на световните сили. Правят впечатление два твърде противоречиви фактора - от една страна, вътрешното разделение в мюсюлманския свят, а от друга - опитите на три основни центъра - Иран, Саудитска Арабия и в последно време Турция, да заемат лидерската позиция в единението на ислямската общност. Какво всъщност се случва?

- През 70-те и 80-те години факторите, предизвикали ислямското възраждане,  укрепват и идентификацията с уммата (ислямската общност), или с ислямската цивилизация като цяло. Ето какво отбелязва един историк в средата на 80-те години: "Дълбоката ангажираност с мюсюлманската идентичност и с мюсюлманското единство получава допълнителен стимул от деколонизацията, демографския растеж, индустриализацията, урбанизацията и променящия се световен икономически ред, зависим между другото от петрола в недрата на мюсюлманските територии." Модерните комуникации засилват и разгръщат връзките между мюсюлманските народи. Придвижването от ислямско самосъзнание към ислямско единение обаче се натъква на два парадокса. Първо, ислямът е разделен между съперничещи си центрове на сила, като всеки от тях се опитва да извлече полза от мюсюлманската идентификация с уммата, за да стимулира ислямско единение под свое лидерство. Това съперничество съществува както между вече утвърдени държави и техните организации, от една страна, така и между ислямистките режими и техните организации, от друга.
Преди години Саудитска Арабия пое инициативата да създаде Организацията "Ислямска конференция" (ОИК), отчасти за да се противопостави на "Арабската лига", която по това време беше под контрола на Насър. През 1991 г., след войната в Персийския залив, суданският лидер Хасан ал-Тураби създаде "Народната арабска и ислямска конференция" (НАИК) в противовес на намиращата се под саудитско влияние ОИК. В третата конференция на НАИК, проведена в Хартум в началото на 1995 г., взеха участие няколкостотин делегати от ислямистки организации и движения от осемдесет държави. В добавка към тези официални организации афганистанската война създаде широка мрежа от неформални и нелегални групи от ветерани, проявили се в битки за мюсюлманската или ислямиската кауза в Алжир, Чечня, Египет, Тунис, Босна, Палестина, Филипините и другаде. След войната техните редици бяха обновени с борци, обучени в ислямския университет в близост до Пешавар и в лагери, спонсорирани от различни фракции и техните чуждестранни поддръжници в Афганистан. Общите интереси на радикалните режими и движения в редица случаи показаха, че преодоляват традиционните антагонизми, а с подкрепата на Иран започнаха да се установяват връзки между сунитски и шиитски фуднаменталисти.
На второ място, идеята за умма предполага нелегитимност на националната държава, но при все това ислямската общност може да бъде обединена само чрез действията на една или повече силни държави-ядра, каквито засега няма. В представата за исляма като цялостна религиозно-политическа общност се подразбира, че държави-ядра са се създавали в миналото обикновено само в случаите, когато религиозното и политическото лидерство - халифатът и султанатът - са се съчетавали в една-единствена управляваща институция. На практика липсата на ислямска държава-ядро е основната причина за всеобхватните вътрешни и външни конфликти, характеризиращи исляма. Комбинацията от самосъзнание без единение е източник на слабост за исляма и на заплаха за другите цивилизации.

- Напоследък светът усилено заговори за обявения от войнстващи радикални ислямисти поход за създаването на едва ли не всемирен Халифат. Възможно ли е това да се случи?

- Теоретично погледнато, една ислямска държава-ядро (халифат) трябва да разполага с икономически ресурси, военна мощ, организационна компетентност и ислямска идентичност и ангажираност, за да осигури политическо и религиозно лидерство в рамките на общността. В един или друг момент се споменават шест държави като възможни лидери на исляма; засега нито една от тях не отговаря на условията, които биха я превърнали в ефективна държава-ядро. Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава и в икономическо отношение се развива с бързи темпове. Тя обаче е разположена в периферията на исляма и е твърде отдалечена от неговия арабски център; там ислямската религия се характеризира с омекотения югоизточноазиатски вариант; хората и културата представляват смесица от локални, мюсюлмански, индуистки, китайски и християнски влияния. Египет е арабска страна със значително население, с централно, стратегически важно географско местоположение в Близкия изток, и разполага с водещата ислямска образователна институция - университета "Ал-Азхар". Тя обаче е бедна страна, икономически зависима от САЩ, от контролираните от Запада международни институции и от богатите на петрол арабски страни. Неслучайно там беше направен и първият преврат на "Мюсюлманските братя" и военният режим въведе закрила и единение на държавата, а религиозните лидери подкрепиха заклеймяването на ИДИЛ като неислямска структура.
Иран, Пакистан и Саудитска Арабия категорично се определят като мюсюлмански държави и активно се опитват да влияят върху умма и да бъдат нейни лидери. В тези си усилия те си съперничат на равнище спонсориращи организации, финансиране на ислямистки групи, осигуряване на поддръжка на бойците в Афганистан, както и в ухажването на народите от Централна Азия. Иран има необходимия размер, централно местоположение, население, исторически традиции, петролни ресурси и средно равнище на икономическо развитие, които биха го определили за държава-ядро на исляма. 90% от неговото население обаче са сунити, а Иран е шиитска държава; персийският език заема второ място, на голяма дистанция след арабския, като език на исляма, а отношенията между перси и араби в исторически план са били винаги антагонистични.
Пакистан е достатъчно голяма държава, има достатъчна численост на населението си и достатъчна военна мощ, а нейните лидери последователно предявяват претенции за лидерска роля на тази страна като двигател на сътрудничеството между ислямските държави и говорител на исляма пред останалата част от света. Пакистан обаче е относително бедна страна, която страда от значителни вътрешни етнически и религиозни разделения; тя държи рекорда за политическа нестабилност и е натрапчиво фиксирана върху проблема за сигурността си от страна на Индия. Това до голяма степен обяснява интереса на тази държава към установяване на тесни връзки с другите ислямски страни, както и с немюсюлмански световни сили като Китай и САЩ.
Саудитска Арабия е първоначалният дом на исляма; тук са главните ислямски светилища, езикът й е езикът на исляма, тя разполага с най-големите петролни ресурси в света и с произтичащото от това финансово влияние, а нейното правителство е формирало саудитското общество по строго ислямски образец. През 70-те и 80-те години Саудитска Арабия бе единствената най-влиятелна сила в ислямския свят. Тя и до днес изразходва милиарди долари за подпомагане на мюсюлманската кауза по целия свят, като се започне от изграждането на джамии и разпространяването на учебници и се стигне до подкрепата на политически партии, ислямистки организации и терористични движения, като в редица случаи това става безогледно. От друга страна, нейното относително малочислено население и географската й уязвимост я поставят в зависимост от Запада по отношение на сигурността. Именно Саудитска Арабия в икономическо отношение би могла да претендира за лидер, но не и за реална държава-ядро на ислямската общност. На една от последните срещи на Световната ислямска лига бе определен главният мюфтия Али Шейх да изработи "Фетва", насочена към целия ислямски свят, по отношение на действията, развитието и делата на терористичната организация "Ислямска държава" (ИДИЛ) като структура извън исляма и силно вредяща на ислямската общност. Конкретно във връзка с ИДИЛ искам да подчертая, че засега в мюсюлманския свят се наблюдава едно сериозно объркване, да не употребя по-силният израз - стъписване, но намирам, че надвисналата над цялото човечество заплаха от изключително тежка конфронтация и продължително кръвопролитие ще доведе до озаптяването на мракобесническата средновековна идеология на това явление. В случая съществена роля за такъв изход би могла да изиграе арабската общност, която след тежките последици от неосъществената "Арабска пролет", надявам се, е извлякла съответните поуки.

- Нека се върнем към темата за лидерството и ролята на Турция като нов "играч" в полето на ислямското единство. В каква посока днес се движи нашата южна съседка и доколко властите в Анкара са готови да заложат на карта светския характер на Турската република?

- В противовес на желанията на изброените по-горе мюсюлмански страни за лидерство се поставя и това на Турция, която претендира, че притежава историческите предпоставки, населението, средното икономическо равнище, националната сплотеност и военните традиции и компетентност, за да се превърне в държавата-ядро на исляма. Дефинирайки обаче експлицитно Турция като светска държава, Ататюрк категорично отхвърли възможността тя да наследи Османската империя в тази й роля. Факт е, че от Ататюрк насам Турция дори не можа да стане член на Организацията "Ислямска конференция" поради ангажираността си със светски принципи, заложени в нейната конституция. Това обаче не попречи днес председателят на организацията да е от турски произход и тя дори да се преименува. Докато Турция продължава да се определя като светска държава, на нея ще й бъде отказвано лидерството на исляма. В същото време на даден етап тя може да се окаже готова да отхвърли унизителната и разочароваща роля на просяк, молещ за членство в западния свят, и да се върне към своята далеч по-внушителна и възвишена историческа роля на главен говорител на исляма и противник на Запада. Фундаментализмът в Турция е във възход; под ръководството на Йозал страната направи изключително големи усилия да се идентифицира с арабския свят; тя заложи много на етническите и лингвистичните връзки, за да може да играе съвсем скромна роля в Централна Азия. Сред мюсюлманските държави Турция има уникална позиция поради силните си исторически връзки с мюсюлманите в балканските страни, Близкия изток, Северна Африка и Централна Азия. На практика обаче днешна Турция разви сценария на "Арабската пролет", който промени режимите в Северна Африка. Сегашното ръководство на държавата все повече засилва усещането, че се отказва от светската си ориентация като чужда на нейната същност и вследствие на това започна постепенно, но последователно да се превръща от "държава-парий" в рамките на мюсюлманския свят, във водещата държава на ислямската цивилизация. Преживяла и доброто, и лошото на Запада под формата на секуларизма и на демокрацията, Турция в не по-малка степен отговаря на условията да се превърне в лидер на исляма. Но за да стане това, тя ще трябва да отхвърли наследството на Ататюрк много по-решително, отколкото например Русия отхвърли Лениновото наследство. Освен това ще й бъде необходим държавник от ранга на Ататюрк, който да съчетава религиозната и политическата легитимност, за да превърне Турция от раздвоена държава в държава-ядро. Днес това е вече факт - президентът Реджеб Ердоган започна да се "родее" с величието на Ататюрк, но в същото време и в противовес с него промени конституцията и законите в страната, като постепенно пое пътя към  реставрацията на османските порядки в управлението на страната и нейната външна политика.
В това отношение може да се каже, че решителният сблъсък за лидерството между Саудитска Арабия и Турция е навлязъл в последната си фаза. Залогът е ислямското единство, но все още предстои битката с "Ислямска държава". Мюсюлманският свят може и трябва да се справи с проблема ИДИЛ единствено в коалиция. Решително, не само с палиативни въздушни удари, но и със сухопътна офанзива. Ясно е, че Турция е в бойна готовност, но крайната й цел е не ликвидирането на ИДИЛ, а свалянето на Башар Асад, последният мюсюлмански светски държавник, и затова Анкара се държи на дистанция от сухопътна офанзива. А колкото до Саудитска Арабия - тя определено упорито и последователно работи за идеологическото обединение и религиозната дистанцираност от и срещу проявите на ИДИЛ, в рамките на единение в коалиция с арабски държави като Йордания, Катар, Египет, ОАЕ, Иран и Ирак за военни действия срущу "Ислямска държава". Как ще се развият събитията, предстои да видим, но ми се струва, че на този фон Ердоганова Турция започва за губи позиции в борбата си за лидерството в ислямската общност.