15 Ноември 2024петък01:59 ч.

"30 стотинки" в два различни живота

При голямата бедност мечтите могат да бъдат единствено малки

/ брой: 274

автор:Александър Симов

visibility 2199

Не мисля, че София помни такова стълпотворение в близките години. Хиляди столичани обсадиха новооткритите магазини "Лидл", за да се възползват от промоцията, която немската верига бе обещала.
Рекламите обещаваха - краставици - 30 ст., олио - 1,50 лв., банани - малко под левче. Другите екстри не бяха рекламирани, но се предполагаше, че ще ги има.
Резултатът вероятно е надминал очакванията дори и на собствениците на "Лидл" - хората се наредиха на километрични опашки, на места се стигна дори до бой, а в магазините се принудиха да ограничат бройките, които един човек може да купи. Столичната кметица Йорданка Фандъкова разпореди да има засилено полицейско присъствие край новите магазини заради невероятната концентрация на хора и възможността от възникването на нови пререкания.
 Не знам дали тази картина има аналог в историята. Агенциите започнаха да бълват сравнения - "опашки като при соца", част от десните блогъри отдадоха опашките на изконната страст на българите да не се минат, а друга част от нематериалистичните ангели в интернет се присмяха откровено на старците, които обсадиха германската верига.
Други колеги-журналисти подчертаха, че в капиталистическия свят е характерно хората да се бутат на големи опашки за промоции. Бяха дадени примери с коледните намаления в Европа, САЩ и други части на света.
Едно е обаче да се редиш на коледно намаление на плазмени телевизори, лаптопи или смартфони, съвсем друго е да обсаждаш магазините за храна. Поне още 20 години (за това са си виновни и самите фирми и шантавата политика на държавата) няма шанс магазин за бяла техника у нас да бъде обграден от жадни клиенти.
 Всички обяснения на медии, блогъри и журналисти обаче са неверни. Поне по моето скромно мнение. Проблемът с караниците пред "Лидл" е много по-голям и това е един от начините да видим докъде са ни докарали - до

усещането за чудовищна бедност

В страна с нормални доходи разлика от 1 лев за някой продукт едва ли е особен проблем. Пренебрежима е и спокойно може да не се втренчваме в нея. В държава обаче, където хората взимат пенсии по 120-150 лева, 1 лев е невероятна разлика. Космическа дори. 1 лев е цената на това да стоиш без хляб. Това е лицето на мизерната, гадна и оскотяваща бедност.
Колкото и да не политизираме проблема - опашките пред магазини, където предлагат евтина храна, са най-голямата диагноза на управлението на ГЕРБ. Те създадоха усещането за невероятна мизерия и процес на постоянно обедняване на хората. "Създадоха усещането"? Пфу, езикът е коварен - хората обедняха наистина и за тях разликата от 1 лев вече стана космическа.
Докарани до ръба на физическото оцеляване (някой ще пробва ли да живее със 150 лева на месец) българите реагират по единствения познат от природата начин - с мощен инстинкт за оцеляване.
И заради това са опашките пред "Лидл" с евтината храна, не защото хората не искат да се минат, а защото трябва да оцеляват в една безмилостна, безсърдечна, непукистка и смотана държава.
Защото трябва да оцеляват пред погледа на премиер-футболист и финансов министър, който отдавна не си пие хапчетата. Защото трябва да оцеляват в държава в която

болниците приличат на нацистки концлагери

лекарите стачкуват, защото не им плащат, където университетите трябва да затварят заради липса на пари, където учителите мизерстват, където работниците не знаят дали ще си получат заплатите...
Защото българите трябва да оцеляват в изцяло враждебна страна. В държавата на магистралите, където хората са оставени сами на себе си. В държавата на спортните зали, където децата не ходят на училище. В държавата на постоянния медиен скандал, където в края на деня никой не знае какво точно се е случило...
Интересни времена и евтини храни!
Тази бедност не подлежи на разбиране. Проблемът е, че никой не иска да се бори с нея. Кабинетът е приел, че това е нормално, кметицата на София е приела, че това е нормално, всички може да смятат, че това е нормално, но никога и никой не бива да приема, че хората трябва да се тъпчат като животни пред един магазин за краставици, които са по-евтини с 20 стотинки...
 Историята се повтаря като фарс, твърдеше Маркс. Много е прав, нека само да уточним - историята се повтаря като

черна пародия и изкривена реалност

Преди близо 50 години един вдъхновен български поет написа едно от най-възторжените, светли, идеалистични и трогателни стихотворения в нашата литература - "30 стотинки" от Пеньо Пенев.
В него е описана една обикновена случка - работнически стол на самообслужване, където всеки от работниците сам плаща храната си и си взима ресто. Поетът пита домакинът на стола дали пък няма много липси при това положение. Домакинът на стола се обижда и му дава за пример това, че един работник нямал пари и написал бележка, че дължи още 10 стотинки. На другия ден пък домакинът тържествува: в касата има 30 стотинки повече!
И тогава Пеньо Пенев много възторжено и радостно възкликва:

Запад,
сложи си монокъла
и виж колко богата е
мойта страна! -
Банките в Ню йорк,
Лондон,
Париж:
нямат
такава висока цена!
 
Не разглеждайте това като партийна пропаганда.
Това е вярата на един човек, че страната му започва да върви нагоре, неистовото му усещане, че животът става добър и неговата надежда, че завинаги ще бъде така. Заради тази светла надежда е трудно да останеш безучастен пред това стихотворение, пред 30-те стотинки, пред фигурата на един поет, който плати с живота си това, че реалността не можа да бъде на висотата на мечтите му.
Днес 30-те стотинки са пак уникална диагноза на хората. Но в обратната посока. След светлите мечти дойде угнетителната реалност. И така в XXI век 30-те стотинки разлика делят хората от опашките и мелето пред магазините.
В този свят най-отвратителното е, че при голямата бедност мечтите могат да бъдат единствено малки.
Малки като 30 стотинки.
И когато видиш картината на блъскащи се пред магазините хора (това е бедност, а не пресметливост), няма как да не пожелаеш яростно един ден всичко това да бъде променено. Да не е така. Защото това не e нормално. Бедността и мизерията са вина не на самите хора, а на тези, които не спират гаврата с техния труд и съществуване.
 Хората заслужават различен живот.

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ