Надгробният камък за една индустрия

Встъпление с малко история

Преди двайсетина години след поредица от случайни контакти се озовах в Трявна - малък китен градец със санаториум за гръдоболни деца, изграден още на времето със съдействието на княгиня от царския двор. Изборът не е бил случаен - какъв здрав климат, какъв въздух, каква красота!
В началото на деветдесетте години градецът беше съвсем замрял, а мазилката на изоставения санаториум печално се лющеше. Оказах се в Трявна, за да се срещна с кмета, с когото издателската къща, в която работех, се бе споразумяла за издаване на луксозна туристическа брошура на чужди езици, та ако не друг, то поне някой турист да се излъже и посети грижливо скритата в планинското усое живописна Трявна. Защото иначе (както ми каза симпатичният млад кмет) градът изнемогваше от безработица и немотия.
За издаването на брошурата бяха необходими няколко хиляди лева, затова кметът ме заведе на среща с директора на заводи за снаряди (Брей! - рекох си аз), който евентуално можел да осигури подобна непосилна за градската управа сума.
Влязохме в скромна двуетажна сграда и в мен почти се утвърди впечатлението, че кметът едва ли ще получи търсените пари за туристическа реклама. Едър солиден мъж ни посрещна в неголемия си кабинет, на бюрото му се мъдреше гилза от артилерийски снаряд (И това ако е завод!- рекох си аз). След петнайсетина минути - след като директорът ни показа няколко от огромните подземни етажи, снабдени с най-модерни японски и западногермански стругове и фрези - мнението ми коренно се промени. Та това бил най-големият завод за производство на снаряди на Балканския полуостров!
"Погледнете - обясняваше директорът, сочейки празната гилза на бюрото си - само това струва около 500 долара. Представете си колко домати и краставици трябва да продадем, за да получим същата сума! На месец изкарвах десетки милиони печалба, а тук работеше почти цялото мъжко население на града. Ама сега и пари за една брошурка не мога да дам".
Сетих се за това посещение, когато някъде по същото време в хотел "Шератон" бе проведена международна военна конференция с новите Големи братя по повод ликвидирането на ракетите, разположени в България. В една от паузите помолих за интервю един видимо надменен господин, представител на ръководството на могъщ американо-английски военен консорциум. Запитах го как вижда бъдещето на военната индустрия в страната ни."Няма да ви позволим да произвеждате пушки (цитирам точно) - беше категоричния отговор. - Може би нещо за ремонт".
Ще си позволя, драги читателю, да те върна още по-назад, през 1985-а, когато в Рим се провеждаше вторият процес по атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Че процесът беше една жалко скалъпена история, стана ясно доста бързо на стеклите се в италианската столица близо триста журналисти от цял свят, и още в края на първия месец от съдебното дирене в зала "Форо Италико" бяхме останали само ние, българските кореспонденти, италианските ни колеги и пратениците на най-големите телевизионни канали на САЩ. И както всекидневно се чудехме - пред чаша чудесно еспресо - с италианските си приятели, съдебни журналисти, защо точно България е избрана за този съдебен фарс, някой от тях подхвърли интересна теза - ами Италия и България били в първата десетка в света по износ на леко оръжие и амуниции (тоест конкуренти!) и това може би било сериозна причина Рим да се съгласи да стане домакин на такъв антибългарски юридически акт.
Лично за мен това беше новост, защото като външнополитически коментатор почти не се занимавах с чисто български въпроси, а освен това темата "производство на оръжие" беше строго табу по времето на соца. С извинение, по онова време България се държеше - що се отнася до военнопромишления комплекс - като девица с три-четири деца
Няколко години по-късно вече знаех, че италианският колега сигурно е бил прав - страната ни е печелела годишно около два милиарда долара от износ на оръжие, а по всички краища на България - от Русе до Монтана, от Сопот до Етрополе, са работили над сто чисто военни завода! Та само в малкия Самоков е имало завод за противовъздушни ракети от типа на американската "Стингър" (една ракета дълга около метър - 80 000 долара!). Оказва се, че военната индустрия е била  структуроопределяща в българската икономика.

И сякаш чувам

възгласите на някой новопоявил се чистоплюй: "Колко отвратително!","Колко антихуманно, антидемократично!" Че не е нещо, с което да се хвалим всекидневно, не е. Но това е индустрия, която съществува от веки веков и ще съществува до далечното бъдеще.
Да погледнем фактите. И за миналата 2012-а само САЩ имат износ (по официални данни) за около 40 милиарда долара. Следват ги Франция, Англия, Германия. Американците имат толкова пушки и автомати, че вече са залели напълно и вътрешния си пазар (справка - редовните избивания на малолетни в различни училища и университети на САЩ). Дори и Русия, която с помощта на белязания Горби и водкоустойчивия Елцин бе срината до земята, вече гони двайсетина милиарда оръжеен износ.
И така: всички "добри" страни, които сега са наши Големи братя, произвеждат пушкала, та се скъсват, както казва народът. Отвратително? Антихуманно? Анидемократично? Не. Просто непригледен, но извечен бизнес.
Но ние бяхме гадни комунистически държави, които снабдяваха гадните терористи като иракския Саддам Хюсеин и либийския Кадафи с оръжия, би продължил въпросният новопроизведен чистоплюй. А защо, бих попитал аз, на лошата комунистическа Чехия бе позволено - след 90-а - да продължи да произвежда танкове (един танк - 70 милиона долара!) и леки огнестрелни оръжия под прословутата марка "Збруйовка"? По същата причина - бих казал аз - по която затворихме два от блоковете си в АЕЦ "Козлодуи". Всичко в крайна сметка се свежда до политиката на едно или друго правителство. За съжаление!
Но да се върнем до споменатия и вече покоен Саддам Хюсеин. Ако ние сме го зареждали с висококачествените български автомати "Калашников", то синът на многоуважаемата бивша премиерка на Великобритания Маргарет Тачър е строил неговите свръхмодерни и свръхздрави бункери. Как не го е било срам - да се опитва да скрие от демократичния гняв на САЩ въпросния диктатор (и бивш приятел на един от ръководителите на Белия дом - Буш-старши).
Та толкова за вината и срама.В заключение бих добавил само, че огромните количества оръжие, изнесени само миналата година от САЩ - това са 40 милиарда долара! - едва ли са били продадени за нуждите на почетната гвардия на Ватикана. И те са отишли в различни страни на т.нар. "трети свят", там, където сега вместо с "Калашников", воюват с американската "М-15" или с израелския "Узи". С България стана това, което народът нарича "Стани, снахо, да седне дъщеря ми".

Вместо реквием

Печалната драма с гладните работници от ВМЗ "Сопот" очевидно е надгробният камък на българската оръжейна индустрия, докарана до нулата само за 22 години. А става дума за един от най-печелившите клонове в една национална промишленост. Защо? Как? Кой е виновен? Въпросите са много, но всичко се свежда до една думичка: "Йес". Казали са ни "Няма да произвеждате пушки", и ние веднага сме казали "Йес! Сър!" - като новобранци пред строг фелдфебел. Няма пушки, няма снаряди, няма нищо - други да ги произвеждат. Ама че десетки хиляди остават на улицата, без хляб, че  България губи огромни приходи? Голяма работа. Ще произвеждаме копия и мечове за театрални постановки.
"Въпрос на самочувствие, панове!" - биха се поусмихнали бившите ни братя, чехите. А може би и на нашата по-голяма любов към 30-те библейски сребърника.