16 Ноември 2024събота12:03 ч.

Едно към едно

Дневникът на свещеник Вакх Гуриев за Освободителната война

Сред непознатите свидетелства за Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. е изумителният дневник на протойерей Вакх Гуриев

/ брой: 57

автор:Иван Вълов

visibility 5580

Доста време преди 100-годишнината на Руско-турската война през 1877-1878 г., събирайки усилено материали за книга, заминах в командировка в Москва. Тогава при посещението ми в Института по военна история на СССР (сега Руската федерация) се запознах с проф. Владимир Золотарьов. И бях, а и не бях чак дотам изненадан, когато при срещите със сътрудниците на института узнах някои основни данни, свързани с Руско-турската война от 1877-1878 г. Като следните:
- общите разходи официално се изчисляват на 1 072 310 232 златни рубли;
- за Българското опълчение са изразходвани 4 823 018 зл. рубли;
- за доставки за войската на румънското правителство са изплатени 1 984 047 зл. рубли;
- големи суми са дадени и на сръбското правителство, макар Сърбия да участва почти символично във войната...
Руската историография, свързана с поредната, десета война между Русия и Турция, непрекъснато се обогатява. Повече от 100 военни историци, журналисти, писатели, художници, дипломати, фотографи са оставили безценни документи. Истинско море от информация: научни изследвания, отнасящи се до всички проблеми, свързани с войната; документи от съдебни процеси, дневници и спомени на руски и чуждестранни военни кореспонденти, разкази, романи, повести, драми и стихотворения, шедьоври на изобразителното изкуство, албуми с фотографии.
Само от руска страна към армията са били зачислени като военни кореспонденти повече от 50 журналисти, писатели, художници, фотографи. Материалите за войната (репортажи, интервюта, очерци и най-вече лаконични информации, рисунки и фотографии) са публикувани в над 500 вестници и списания от цял свят.
Свои кореспонденти са имали издания от САЩ, Япония, всички европейски държави, а страни като Англия и Франция са организирали разширени кореспондентски бюра. Сред отразяващите бойните действия са истински знаменитости: Джанюариъс Макгахан, Арчибалд Форбс, Иван дьо Вестин, Фредерик Бойл, Данхуер...
Също руските писатели, дипломати и журналисти: Немирович-Данченко, Лев Шаховской, Всеволод Крестовски, Н. Максимов, Всеволод Росоловски, та дори и Стефан Стамболов (за "Новое время" и "Пчела")...
Между все още недостатъчно осветените свидетелства за Руско-турската освободителна война остават неразсекретените изцяло архиви в някогашния Азиатски департамент на руското външно министерство. Благодарение намесата на проф. Золотарьов и на някои други фактори бях допуснат до тях. Разрешено ми беше да разлистя и няколко папки с гриф "Строго секретно" и "Само за служебно ползване". Те съдържаха твърде интересни разработки за дейността на разобличени сътрудници на Британското военно разузнаване - полковниците Фредерик Уелсли (през 1904 г. той е публикувал мемоарите си "С русите в мир и на война"), и Бекер, директор на "Интелижънс департамент", зачислен към свитата на император Александър II в качеството на флигел-адютант на английската кралица Виктория. В шпионска дейност и нелоялност към Русия са били уличени английските кореспонденти Бойл, Френсис Стенли и ръководителят на кореспондентското бюро на лондонския вестник "Таймс", Кингстоун.
Папката с надпис "Париж, Монмартър. Улица "Лепик" 93, мадам Анжела Валиер. Да!" свидетелстваше за дейността на запасния американски генерал Карл Тевис, работил за руското разузнаване в турския генерален щаб...
Все още недостатъчно познати в историографията за войната са многото спомени на участници. Те са печатани енергично във вестниците и списанията по време на войната, в десетилетието след нейното завършване и след трагичния за България Берлински конгрес, който оставя извън пределите на младото княжество Източна Румелия, Македония, Добруджа. Тези, най-често колоритно разказани преживелици, до такава степен ме бяха впечатлили, че за около половин година задръствах всеки ден с поръчки ксероксите в Народната библиотека.
В хранилището на библиотеката за мое щастие имаше пълни годишнини на издаваните в Москва и Санкт Петербург списания и вестници: "Русская старина", "Русский вестник", "Исторический вестник", "Голос", "Новое время", "Пчела", "Илюстрованная хроника войны", "Инвалид"... Преснимах и части от вече издавани книги най-вече на дипломати и военни кореспонденти. Ето защо, когато казах на проф. Золотарьов, че имам в личния си архив повече от 40 дневника със спомени на участници във войната, от които над 25 неиздавани самостоятелно в книги, той остана удивен. Превърнато в страници, това означаваше над 10 хиляди!
Последва въпросът му:
- Какво ще правите с тях?
- Ще ги направя достояние на българските читатели - беше моят отговор.
Може би щях да реализирам в голяма степен тази си идея, ако идването на 10 ноември 1989 г. не я обърка. Бях договорил издаването на няколко сборника с дневници на участници във войната с различни издателства, но всичко пропадна...
Особено харесван от мен е дневникът на руския свещеник Вакх Гуриев. Открих преживелиците на протойерей Вакх Гуриев в голямото руско списание "Русский вестник", написани под формата на писма до неопределен адресант и отпечатани в броевете от февруари до декември 1880 г. В Русия не бяха издавани в самостоятелна книга. По мое мнение тези около петдесетина "Писма от похода 1877-1878 г." разкриват войната, както се казва, едно към едно: няма нито микрон разкрасяване, а промъкналото се в страниците страдание, протест и недоволство не е рожба на страха и хленча.
Благодарение на проявеното разбиране и отзивчивост на ръководството на Агенция "Русия днес" и на нейния изпълнителен директор г-жа Станка Шопова читателите ще съпреживеят разказаните от руския свещеник десетки крайно драматични, а също и смешни случки по време на войната от септември 1877 до септември 1878 г.
Свещеник Вакх Гуриев, както се подразбира от някои писма, поради сана си като протойерей се числи към Трета гренадирска дивизия и е "най-старши" между духовниците в Западния отряд. Отрядът лагерува край Плевен по време на неговата обсада: приема върху себе си целия натиск на армията на Осман паша, която е разбита и пленена, но победата е заплатена с повече от 5 хил. убити и ранени. Местостоянката на лазарета е в с. Тръстеник (сега град), само на няколко километра от бойните действия.
Надарен с истински талант на писател, що се отнася до неговата наблюдателност и умението му да разказва образно, Вакх Гуриев се явява и като непосредствен свидетел на многото слабости, които руското командване допуска. Пише срещу привилегиите в армията, за лошата организация и корупция от страна на търговците евреи, които снабдяват армията с хранителни припаси, облекло и оръжие, за недомислици при организиране на санитарните влакови композиции. Струва ми се, че в писмата на този истински божи служител, човеколюбец и храбец като руските войници и лекари, от които се възхищава, се разкрива психологията не само на руския човек, но и на цялата война. С всичките нейни противоречия, с цялата нейна многозначност.
След победата при Плевен (датировката на писмата е стар стил - б.а.) Подвижният лазарет предприема дълъг преход и писмата са от Плевен, Ловеч, Габрово, Казанлък, Стара Загора, Одрин, Чорлу... Читателят узнава за трудното всекидневие на Подвижния лазарет, подвизите на лекарите, несравнимата търпимост и героизъм на руските войници, изпитанията при преминаването на Балкана, появата и разпространението на епидемията от тиф сред армията, на която едва не става жертва и авторът на писмата.
Възхищението на автора от красотата на българската природа кара Вакх Гуриев да възкликва неведнъж: "Земята на българите е истински рай!" Той недоволства от това, че не само българското население, но и свещениците не познават добре религиозните догми и не ги спазват, но не скрива задоволството си от чисто човешките им добродетели. За това говорят писмата му от Плевен, Ловеч, Габрово и най-вече от общуването му с отец Стоян и населението в с. Тръстеник. Покъртителен е разказът за останалите без родители братче и сестриче, които Вакх Гуриев заварва в караулката под връх Свети Никола:
"В казармата ни посрещна тъжна гледка: до огнището върху купчина конски фъшкии лежеше момче - българче, около 14-годишно, изтощено, бледо като смърт, с открити, но почти застинали очи. До главата му седеше неговата сестра, около 10-годишно момиче, което видимо не осъзнаваше тежкото положение на брат си. Моят спътник веднага прегледа болния, преслуша гърдите му и каза, че момчето има белодробно възпаление и вече е започнала предсмъртна агония. Пазачът ни разказа, че преди четири дни някакви българи бежанци докарали на магаре момчето и го оставили на Божията милост. От думите на момичето можеше да се разбере, че са родени в Стара Загора, че турците заклали майка им и баща им, че още през лятото те са бягали в Габрово заедно с други нещастни жители на Стара Загора след първия поход на Гурко. Бедното дете, нещастното момиче!
Неизразимо тежко беше да се слуша цялото това детско говорене, че щом братчето се поправи, те ще отидат в Казанлък и оттам в Стара Загора... Още по-болно, още по-непоносимо е съзнанието, че с нищо не можеш да помогнеш в тази безизходна мъка, че не си в състояние с нищо да я облекчиш! Дадохме на момичето няколко франка, дадохме и на войника-пазач да се грижи за тях, докато Всевишният изпрати за бедното сираче някой добър човек..."
До истинско потресение довежда разказът на протойерей Вакх Гуриев от открилата се пред очите му гледка, когато армията на Осман паша е разбита, а той е пленен от руските гренадири:
"30 ноември. Какво преживяхме!... Плевен падна. Сибирците и малорусите изнесоха на своите плещи тежестта на жестоката битка. Сега не мога да пиша: отивам да погребвам нашите убити, колко са, не зная, но полето на пет версти е пълно с трупове...
На Капан могила заварих нашите лазаретни линейки, вече напълнени с ранени, но лекарите ми казаха, че още много не са прибрани, особено ранените турци. Изкачвайки се на връх Копана могила, видях около себе си страшната картина на бойното поле и няколко минути бях вцепенен от ужас. Какво видях, какво видях, приятелю мой! Това не можеше да се опише, не се поддава на човешко описание. Също като ожъната нива, покрита с гъсто разхвърляни снопи... Косачите и жътварите не бяха успели да ги съберат и да ги складират на копни, а само на някои места ги бяха събрали на купчини. Такава купчина, нагътани един до друг, един върху друг трупове, в ужасно положение имаше на това място, където бяха артилерийските землянки. Тук не толкова отдавна, на 8 ноември, празнувахме весело и шумно батальонния празник...
Поразен и смазан слязох от Копана могила долу... Наоколо стонове, вопли, такъв раздиращ душата шум от много гласове, сред които като отделни акорди от някаква адска музика се носят ту силни вопли, ту скърцане със зъби, ту предсмъртно хриптене... Ужас!... Невъобразима картина!... Какво да правя?
- Идете по-нататък - ми каза един лекар, - може някому да помогнете.
Тези думи като че ли ме разбудиха, доведоха ме в съзнание. Взех от каруцата чантата си с провизиите, някой се зае да я носи... Точно на пътя ни лежат няколко трупа, покрити само с офицерски шинел, повдигам го и... замръзвам на място от видяното. Страшно обезобразен и ограбен до голо е нашият величествен красавец Манасейн, до него Кутузов, Тимашов, Горимов - убитите офицери бяха сложени в отделна купчина.
Продължавам нататък... Гледам турчин ми маха с ръка. Навеждам се, бледно красиво лице с малки заострени руси мустачки. Тихо, пресипнало, на чист руски език той ми казва:
- Каквото и да се случи, предайте във Варшава на Пржевалски - тук той млъкна за минута, после, събирайки сили, добави, - че Владимир е загинал... гърдите ми са пронизани. - Той затвори очи, от тях закапаха сълзи.
Предложих му глътка коняк и го уверих, че непременно ще изпълня неговата предсмъртна молба, и незабавно си записах с молив фамилията. Той отвори очи, изпи жадно коняка и безмълвно ми протегна ръка. До сълзи ме трогна тази сцена..."
Това писмо съдържа толкова покъртителни случки, които не са описани в нито един военен рапорт, в нито една кореспонденция. Четеш, плачеш и... плачеш!
След неочаквано пътуване до Одрин Вакх Гуриев се завръща в Казанлък и в писмото си от 7 февруари 1878 г. разказва за пътуването, за впечатленията си от Одрин. Особено силно е впечатлен от ужасяващата гледка, разкрила се пред очите му на пътя от Пловдив за Хасково.
"Най-сетне сме на Филипополското шосе, на това знаменито от сега "Вия мортиз" ("Път на смъртта"), по което в панически страх са бягали турците пред страшно настъпващата след тях руска гвардия... Нима вече сме в самата родина на Александър Македонски? А какво по-нататък? Дали Господ няма да ме удостои да видя с очите си заветната София Цариградска? О, Господи, нека твоята милост ме съпровожда!
Да се опише Филипополското шосе между Пловдив и Хасково е невъзможно. Ужас и ужас на всяка крачка. Минали са само три седмици, откакто тук се е разиграла страшната драма - решителното поражение на последната турска, т.нар. Сюлейманова армия, остатъците от която са бягали презглава по това шосе. След разгромените сюлеймановци се юрнали да бягат и всички турци от българските градове и села, юрнала се да бяга цялата Подбалканска Турция. Цялото население, с всичко, което е могло да се носи, се хвърлило да бяга в панически страх, в пълен безпорядък, с някакъв отчаян ужас, без да се съобразява с каквото и да е.
...И само в такова безумно отчаяние бащата захвърля сина си, синът - баща си, майката - своето дете... И само с такова паническо състояние можеш да си обясниш тази маса от почернели и разпаднали се трупове, която и сега още лежи на пластове от двете страни на нещастното Филипополско шосе. Ужасна гледка! Раздираща душата картина! Колко много белокоси старци и старици се търкалят тук и което е най-страшно да се гледа, много деца кърмачета, захвърлени от майките им!
Когато видях страшното поле на Плевенската битка, мислех, че на света няма нищо по-ужасно от това поле, а ето, че Бог ме доведе да видя още по-поразителна, още по-ужасна картина!
...Но сам с очите си да видиш тези ужаси... как подивели кучета ръфат захвърлени деца или разкъсани белокоси старци - това е непоносимо! Никакви нерви не могат да издържат!"
След като посреща с възторг телеграфното съобщение, че е сключен Санстефанският мирен договор, Вакх Гуриев пише:
"И така, в знаменателния ден, освобождението на крепостните, във вечно паметния за Русия ден ДЕВЕТНАЙСЕТИ ФЕВРУАРИ, бе подписано ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ОТ ЧЕТИРИСТОТИНГОДИШНО РОБСТВО. Какво знаменателно съвпадение, каква страница в руската история!..."
Възторгът обаче скоро преминава в тревожни размисли, изразени в следните редове на писмото:
"Сключването на мирния договор зарадва всички ни. Но когато научихме, че този мир не е сключен в Константинопол, а в Сан Стефано, за което никой и понятие няма, тази новина подейства смайващо на всички! Във всички разговори се чува: "Ние не сме в Константинопол, значи нищо не сме направили."
Изглежда, че само руското командване, стреснато от английската заплаха, че ако руската армия влезе в Цариград, в Босфора ще влезе английската флота, не е могло да оцени истинското положение. Една грешка, която бе скъпо платена на Берлинския конгрес. Това ще рече, че Александър II, изпращайки телеграма до брат си Николай Николаевич да се продължи настъплението след превземането на Одрин към Цариград, е бил прав. Имал е основание да смени брат си като главнокомандващ с прочутия генерал Тотлебен, победителят при Плевен, и да не говори с него до края на живота си.
...В Казанлък, когато епидемията от тифус подлага на върховно изпитание целия личен състав на Подвижния батальон и много от лекарите с риск за живота си, извършват поредица от подвизи, Вакх Гуриев, в писмото си от 10 февруари пише:
"Ако Господ ме благослови да се завърна благополучно у дома, ще се постарая да си намеря сътрудници за съставянето на безпристрастна и подробна "Галерия на малките велики руски хора", защото подобно издание ще принесе несъмнена полза на нашето общество. Но това е още бъдеще..."
Без преувеличение бихме могли да кажем, че ако и в Русия последват нашия пример (научаваме, че Руската патриаршия има намерение да стори това) и издадат също в книга писмата на протойерей Вакх Гуриев, то ние, потомците, сме помогнали да се осъществи този негов завет! Така можем да оправдаем и избраното след дълги обсъждания сегашно заглавие на книгата - не "Виа мортализ", а "Христос възкръсна от мъртвите". Амин.




"Превземането на Гривишкия редут при Плевен", худ. Н.Д.Дмитриев-Оренбургски


"Капитулацията на Осман паша", худ. Н.Овечкин


Живи и мъртви пред руски лазарет след поредния неуспешен, но много кръвопролитен щурм на Плевен


"Генерал Скобелев в атака", худ. Н.Д.Дмитриев-Оренбургски


"Панихида", худ. В.Верешчагин.
Той е доброволец във войната и изразява преживяното с три думи: ужас, безсмислие, тлен

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1052

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1026

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1016

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1086

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1022

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1090

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 967

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1089

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1050

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1045

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 994

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ