Светът е малък
Ало, ало!
/ брой: 24
Слънчев ден в прогресивен столичен квартал. Впрочем бил е някога, сега е регресивен. Въздухът е видим от фините прахови частици, а светлината срамежливо облива крайната автобусна спирка.
Да, това е същата онази “въртележка” на градския транспорт, където тече непрестанна сесия на народния парламент. Където няма услужливи камери и лицемерна евросолидарност, където обикновени хора споделят болки и болести, тъгуват за децата си и яростно словоблудстват, когато стане въпрос за държавата.
За днешната, унизената България, намираща се в “състояние, несъвместимо с живота”, както казват медиците. Та, в прохождащия февруарски ден собственици на няколко избасани якета се събраха традиционно в нещо като кафене. Тон за майтап дава бивш работник от ликвидираното с демократична стръв “Кремиковци”.
“Ало, Пепи съм. Пусни едно Банов-кафе”, обръща се леярът към продавачката. Тя се смее неистово и заразява околните. Окуражен, бачкаторът продължава: “Ама ще ми го разбиеш на части. Сега ти давам десет стотинки, следващата седмица - още толкова, а накрая остатъка, че жената ще ми набие неустойка и ще ме остави без сухо.” И така тръгна това “ало” с прилежащото пояснение.
Логично се стигна до извода, че културният министър вече е пуснат в ледения улей към финала, където няма аплодисменти. Към зоната на гузното мълчание в бъдеще причислиха и сагата със самолетите, но с уточнението, че пистите за тях трябвало да ги лъскат с шампоан.
“Ами те, като пристигнат след толкова години, аз може и да съм вече в състояние, несъвместимо с живота”, рече с тъжна ирония бивш държавен служител. “Ти пък, отвърна с гърлено “р”, също бивша учителка по френски. Мисли за децата, тяхно е бъдещето, тях ще ги пазят американците”.
“Ало, мадам, това не ми харесва. Аз пък искам да живея сега, за да са добре и децата ми. Защо да ме принасят в жертва? А кой ще ни пази, е друг въпрос. Тези горе ни изтребват с мизерия и ни оставиха сами на пистата с еднопосочен билет за...”, скочи възмутен металургът и посочи мъждеещото софийско небе.
В пренията се включва стегнат за годините си някогашен спортист и учител по физическо. Първо се разсейва от преминаването на напудрена местна известност, отколешен повод за похотливи мисли под посивелите коси на бивши непослушковци.
“Ало, братлета, тая днес са я асфалтирали с тънкия пласт като сегашните магистрали. Море да й вземем аз една “яка” проба с вибрационния пистолет и... направо за международна експертиза”. “Ало, анцуг, то нали заради шубе и отмъщение Йончева я вкараха да се обяснява за някакви пари за филми и техника, ама и тя ги уцели яко с далаверата със състава на асфалта и записите за мангизите около старините под Ларгото.
Имало още простотии “лява ръка - десен джоб” да се вадят. Леле-мале, страх, оклюмаха се герберите”, заяви компетентно държавният служител. Обяд е. Слънцето се е предало пред фините прахови частици. Финални реплики.
“Момчета, сутринта една съседка казва на дъщеря си нещо като “...приятно дубайстване”. Не я разбрах”, мълви учителката. “Ами става въпрос за прекарването й в Дубай, ако ме разбираш”, пояснява колегата й по телесно възпитание. То е също като тътрузенето на силиконови екземпляри до Бали, докато все повече хора от мизерия изпадат в състояние, несъвместимо с живота.
“Абе положението е “Бали са ни верата”, постави точката анцугът, вдигна яката на якето и потъна в смога, който така самоотвержено и лобистки раздухват управляващите с новите автомобилни данъци за кефа на богатите.