Без България можем повече?!

Може ли без подкрепата на държавата си да успяваш повече, отколкото с нея? Макар и да е в конфликт с интуитивната логика, отговорът е положителен. Ирина Бокова се представи най-добре, тъкмо когато правителството не само спря да я поддържа, но и се превърна във вятъра срещу й. В надпреварата за генерален секретар на ООН тя се нареди непосредствено след победителя Антониу Гутериш. Това бе най-престижното й класиране от всичките шест кръга на надпреварата. Но този парадокс е с горчив вкус. Няма как да е радостно, когато дори един-единствен наш сънародник се справя по-успешно без България. А в подобно положение са стотици хиляди, пръснали се по света след промените. Немалка част от тях напредват, но не защото правителството е зад гърба им, а точно обратното. И може би не сме съвсем прави да ги упрекваме, когато казват, че обичат страната си, но не и държавата.
Що се отнася до парадокса, той е възможен, само ако поставените във въпроса условия не са верни поотделно или в своята цялост. Авторитетното място на Бокова в класацията е категоричен факт. Не така непоклатимо обаче е второто условие - подкрепата от правителството. Тя не само вървеше на приливи и отливи, но и до голяма степен беше привидна. На думи българската номинация беше поддържана, но подмолно се работеше срещу нея. В един момент това стана толкова видимо, че се стигна до отзоваването на особено важен дипломат. След провала в Ню Йорк пък прозвучаха изявления, че на подкрепата за Бокова се е гледало не като на работа за престижа на България, а като на осигуряване на още пет години на една комунистическа фамилия. А изявлението, че за неизпълнението на тази задача не си струва да се подава оставка, съдържа имплицитно убеждението, че и за постигането й не си е струвало да се работи. Което дава убедителен отговор защо парадоксът по български стана възможен.
Специфични черти към този манталитет добавят и изпратените до ООН и до къде ли не текстове срещу Бокова, титулувани от някои петиции, а от други - доноси. Любопитно е, че най-активни в тази посока, с някои изключения, бяха не бивши дисиденти или наследници на пострадали от репресии в предишния режим. Двигател на тези усилия бяха деца на страховити блюстители на комунистическата идеология, комсомолски секретари, персони, приобщили се чрез женитбите си към предимствата на министерски или генералски фамилии. На 27-ата година от промените подобни люде още си мислят, че световната дилема е комунизъм-антикомунизъм. Преди четвърт век така смятаха почти всички, защото беше трудно да се провиди истинската същност на това противопоставяне, а именно ревизията на постигнатите след Втората световна война договорености и асиметричната промяна на сферите за влияние. След като толкова време вече сме в новата зона, въпросът за родителите може да вълнува само онези, които нямат други аргументи. Иначе щеше ли дъщерята на високопоставен комунистически функционер да е два мандата начело на ЮНЕСКО, а синът на партизанин и секретар на ЦК да е избиран два пъти за президент на ПЕС? Антикомунистическата риторика днес може би все още осигурява добра прехрана, но не е в състояние да решава проблеми.
Противопоставянето на отделни кръгове, което сега изглежда като свои срещу чужди, но ако се проследи миналото им, ще се види, че е свои срещу свои, поражда тежък преди всичко морален въпрос. Факт е, че на отговорни постове в настоящото управление почти няма представители на дисидентски фамилии. Пълно е с бивши комунисти или техни деца, с наследници на партизани и други активни борци против фашизма и капитализма, на някогашни министри и изтъкнати дейци на БКП. Защо те могат да бъдат президенти, премиери, парламентарни шефове и дори еврокомисари, а на други със същия произход да се отказва това, или да се смята за подигравка с демокрацията? Дали защото за първите е кристално ясно, че са били свързани с компартията не заради идеала, а за изгода? Може ли да приемем, че след промените са се преоблекли в новите идеи заради същността им, а не отново за изгодата? Екстраполирайки някогашното им поведение в днешните реалности, по-скоро сме сигурни, поне в повечето случаи, че и сега се водят от собственото си добруване.
Ето как дясното говорене често се превръща в параван за прокарване на интереси, които са далеч от обществените. Ама много важно било шефът на ООН да бъде с десен десен, се твърди у нас. В същото време особено десният Барозу помогна на Гутериш, който е не просто ляв, но и бивш председател на Социнтерна. И човекът, познат ни и от Бузлуджа, спечели битката за ООН. За да докаже, че нормалното е тъкмо с подкрепата на страната си да успееш. И че максимата "Без България можем повече!" е парадокс, произтичащ не от същността на демокрацията, а от родния управленски манталитет.
  
Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info