Берлин и Париж в опит за рестарт на Европа

Обединена Европа се намира в тежка екзистенциална битка и едва ли някой би отрекъл това. Сътресенията следват едно след друго, континентът е изправен пред нова вълна от демонстрации на недоволни граждани. Не е новина, че напрежението, породено от световната финансова криза през 2008 г., все още тлее под повърхността – въпреки всички палиативни мерки, които се взимат с цел кризата да не се повтори. Е, видно е, че замитането под килима на проблемите рано или късно ще има своя негативен ефект и изглежда все повече се приближаваме до този момент. Когато Матео Салвини и Виктор Орбан говорят за консервативен съюз, който да се противопостави на либералния консенсус, завладял Европа през последните десетилетия, те безспорно привиждат себе си като изразител на онази част от Европа, която не открива себе си в настоящото статукво. На онази част от Европа, която остана забравена по пътя към макроикономическите успехи.

В същото време във вторник ще се случи и нещо друго – френският министър-председател Еманюел Макрон и германският президент Ангела Меркел ще (пре)подпишат в Аахен Договор за сътрудничество между двете страни. Датата и мястото не са избрани случайно. Това ще стане навръх годишнината от първия такъв договор между Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер, подписан през 1963 г., а неговата цел е да гарантира мира и сътрудничеството в Европа. 

Сега новото споразумение има за цел да покаже на останалата част на континента, че двете най-силни държави на него нямат никакво намерение да се отказват от т.нар. европейски проект, въпреки различните тълкувания, които това понятие вече има от хора като Салвини и Орбан. Именно противодействието на възхода на популисткото дясно е друга основна причина Берлин и Париж да искат да задълбочат сътрудничеството си и да демонстрират единство. 

Годината беше тежка както за Меркел, така и за Макрон. Германският канцлер най-накрая официално започна оттеглянето си от властта след почти две десетилетия на върха. Това я поставя в доста деликатно положение, тъй като мандатът й е далеч от приключване. Но тя вече не разполага с властовите инструменти, които й бяха на разположение доскоро, и в момента е напълно зависима от благоразположението на партията си. Споразумението с Париж ще бъде сигнал, че дори в оставка като партиен лидер канцлерът все още има достатъчно воля и сили, за да се справя със задълженията си начело на държавата. 

Макрон от своя страна само за година и половина измина пътя от "спасителят на Европа" до най-обикновен неолиберален политик, срещу когото въстана собственото му население. За това време и рейтингът, и репутацията му понасяха удар след удар и е спорно дали те ще могат да бъдат възстановени с евентуален успех на европейската сцена. Макрон вече твърдо се позиционира като човек, защитаващ различни интереси от тези на мнозинството французи и ако при избирането си той беше възхвалян като човекът, който да спре настъпването на Марин льо Пен и нейните националисти, то сега никак не е ясно дали ще успее да спечели втори мандат. 

Може ли да спаси Европа един договор?

Дали обаче Европа би могла да бъде спасена просто чрез подписване на нов договор, пък било то и между двата "локомотива" на ЕС. Съмнително е, че такава инициатива би имала резултат, ако от този договор не последва реална промяна в живота на средностатистическия гражданин. Според отговарящия в германското правителство за съвместната работа със Франция Михаел Рот именно това е голямата практическа цел на предстоящото сътрудничество.

Според него по този начин изобщо ще бъде премахната границата между двете държави, а германците и французите от двете й страни свободно ще могат да пресичат в другата държава без никакви пречки. Според Рот това ще засегне училищата, здравеопазването, трудовия пазар. 

Със сигурност е изкушаващо и за Макрон, и за Меркел да се нагърбят с тази отговорност точно сега, в тези трудни за ЕС времена, и да попият поне малко от славата на знаменитите си предшественици. 

Но времената вече са други - договорът от 1963 г. е подписан в онова значително по-безгрижно време след войната, а в онези години ЕС няма нищо общо с политическия мастодонт, в който се превърна след Договора от Маастрихт. Днешните проблеми са други - ако след войната Европа се радва на бърз икономически растеж и след десетилетията нестабилност нещата изглеждат доста по-розови, то сега имаме огромни части от населението, които едва преживяват. Имаме милиони европейци, които не виждат розово бъдеще за себе си, а и не се чувстват представени от политическия елит. Именно затова избухнаха и протестите на "жълтите жилетки" във Франция миналия месец. Именно затова хора като Салвини и Орбан са по-успешни от представителите на европейското статукво. Изправени пред трудности в оцеляването си, колко хора ще се интересуват от "повече Европа"? И повече от коя Европа - онази Европа, която се предаде на неолиберализма и забрави социалните си традиции в политиката?

На този фон прави впечатление, че сегашният германско-френски договор е по-амбициозен от този преди 56 години. Ако тогава споразумението е било просто израз на добри намерения и приятелски отношения, сега се предвиждат някои съвсем конкретни стъпки, които двете страни ще предприемат. Новият документ има амбицията да посочи на останалата част от Европа пътя напред. 

Но като се има предвид, че двете страни не успяха да постигнат разбирателство по идеите на Макрон за реформи на ЕС през миналата година, няма гаранция, че този път Берлин и Париж ще намерят достатъчно общ език, за да отидат отвъд церемониалното полагане на подпис. В много области интересите им са разнопосочни, така например в икономиката Франция е известна с големите си дефицити и високи нива на публични разходи, докато Германия е символът на бюджетните икономии. Как тези философии могат да бъдат съвместени в обща икономическа зона с общи правила не е съвсем ясно. Още повече, че миналия месец двете страни се съгласиха върху общо предложение за данък върху оборотите на високотехнологичните компании, но никоя от тях не е предприела някакви по-нататъшни мерки за реализацията на идеята.

В проектодокумента се говори и за засилване на партньорството в сферата на отбраната. И през уикенда Ангела Меркел призова за това. Същевременно обаче тя предупреди германците, че ще трябва да се направят компромиси със строгите правила на федералната република при продажбата на оръжие. След случая "Хашоги" Берлин отказа да продава повече оръжие на Саудитска Арабия. Париж обаче не страда от такива морални скрупули и няма намерение да прекъсва доставките. А двете страни разработват заедно нов изтребител, който ще трябва да се продава. Очевидно тук желанието за компромис, както и примамливостта на петродоларите ще надделеят. 

След избирането на Тръмп в Белия дом и нападките му към европейците, последните като че ли най-накрая осъзнаха, че Европа може да има и друга траектория на развитие, освен като васал на САЩ. В тази връзка са положителни идеите за обща отбрана и самостоятелна европейска армия. Остава обаче въпросът на кого ще служат тези нови формирования и дали ще се използват само за отбрана. Защото именно американско-европейските войни в Близкия изток стоят в основата на бежанския проблем, заплашващ устоите на Европа. И ако Франция и Германия имат интерес от война в Сирия, важи ли същото за държава като нашата? Еманципацията от Вашингтон би била чудесна новина, ако причината за това е наистина желание за самостоятелна политика. Ако обаче целта е да се замести "ненадеждния" при Тръмп партньор, това не вещае добри дни за континента. 

В политически план важно развитие би последвало по отношение на ООН. Франция е постоянен член на Съвета за сигурност, а Германия поиска тя да се откаже от това място в полза на ЕС. Изглежда обаче Париж не е готов на такава саможертва в името на съюза и в проектотекста на споразумението е записано, че приоритет на двете страни през следващата година ще бъде осигуряването на постоянно място и за Германия. Шансовете за това обаче са илюзорни, тъй като е малко вероятно Русия и Китай да се съгласят още една европейска държава, член на НАТО, да получи място на масата за дискусии. Дори само тази точка обаче показва колко трудно ще е постигането на обща визия за Европа, не само между двете водещи страни. А изглежда, дори най-големите не са готови да се откажат от собствените си предимства в името на общото благо.  

Европа за хората, не за политиците

В основата на проблема с ЕС, а и с цялата политическа система в момента стои пропастта между налаганата отгоре политика и реалностите долу, при обикновения човек. Договорът между Берлин и Париж си поставя за цел именно това - осезаема промяна в живота на европееца. По-конкретно става дума за пограничните области по френско-германската граница, които споделят вековни връзки (и няколко войни), но очевидно това трябва да е моделът за цяла Европа. Разбира се, всеки иска колкото се може повече свобода и уреденост в живота си и в този смисъл усилията на двете правителства са похвални. 

Но ако не се промени общата политика на европейските правителства, ако на първо място не се поставят интересите на мнозинството, а не на привилегированите малцина, то и този договор няма да постигне крайната си цел. Свободата да пресичаш безконтролно граници е безспорно много хубаво нещо. Но е малко трудно да се възползваш от нея, когато трябва да се притесняваш за сметки. Или пък за цената на бензина - заради което избухнаха протести и у нас, и във Франция. Както се вижда, проблемите на ежедневието са общи и в западната, и в източната част на континента.  

Подобно споразумение поставя отново и въпроса за Европа на две скорости. Ако например Вишеградската четворка не е съгласна с изложената от Берлин и Париж визия за повече Европа и още по-тясно сътрудничество, значи ли това, че за силните ще започнат да важат едни правила, а останалите ще трябва да се оправят както могат. Както се вижда вече много пъти, интересите на Германия доста често се различават от тези на другите държави в блока. Дали новият договор ще е инструмент за втвърдяване на разделението между "нови" и "стари" европейци, предстои да видим. Ако не отчита наличието и на други държави в континента и ако впоследствие се направи опит неговата философия да бъде налагана като "волята на силния", такъв договор може дори да се окаже вреден за Европа и да ускори центробежните тенденции в нея, вместо да ги спре. 

Това, което предстои утре, е без съмнение важно за Европа. Може би дори по-важно от формирането на националистическа коалиция преди евроизборите. Зависи как този абстрактен текст ще се пренесе в реалността, в живия живот не само на френско-германската граница. Масово избирателите казват на политиците, че повече не може така и са готови да гласуват дори за някой като Тръмп, само и само да не е още от същото. Не е ясно дали в Берлин и Париж си дават сметка, че сегашната система има фундаментални проблеми и те няма да се решат със стягането на няколко гайки тук и там. В техен, а и наш интерес е да го разберат колкото може по-бързо. На повърхността новият текст изглежда, не предлага някаква коренно различна визия за бъдещото развитие на ЕС. На Европа обаче ще й трябва доста повече от освежителен ремонт, ако иска да оцелее в новия (стар) многополюсен свят, в който всеки дърпа чергата към себе си, а старите съюзничества означават все по-малко.

Засега не изглежда лидерите на Франция и Германия да предлагат истинска алтернатива. Може би Макрон ще си вземе бележка от нестихващите протести в родината си и ще разбере, че неолибералните промени, на които заложи, отдавна са се изчерпали и е време за нов тип политика? Може би и Меркел ще вземе поука от възхода на "Алтернатива за Германия" и ще разбере, че когато не се съобразяваш с дневния ред на обществото, цената за това може да е дори политическата ти кариера? Съдейки по историята, политиците рядко правят такива неща. Често "катарзисите" идват пост фактум, когато вече е късно. Можем само да се надяваме, че няма да се наложи и за Европа да говорим пост фактум.