14 Ноември 2024четвъртък23:12 ч.

Снимки Личен архив

Срещи

СТЕФКА ЗЛАТКОВА:

Сцената е огледало на душата ми

Ние, артистите, сме проводници на Божествена енергия, казва актрисата, която тази година празнува юбилей

/ брой: 121

автор:Вилиана Семерджиева

visibility 16560

СТЕФКА ЗЛАТКОВА е родена на 24 август 1974 г. в Перник. Завършва ТК "Любен Гройс" в София, специалност "Актьорско майсторство", в класа на проф. Елена Баева и асистент проф. д-р Атанас Атанасов. Работила е в ДТ "Стефан Киров" в Сливен, ДТ "Сава Огнянов" в Русе, от сезон 2002-2003 г. е в МДТ "К. Кисимов" във Велико Търново. Списъкът й с роли е дълъг - Дулсинея-Алдонса в "Дон Кихот" от Д. Васерман, Василиса в "Иван Шишман" от К. Зидаров, Маргарет в "Котка върху горещ ламаринен покрив" от Т. Уилямс, Г-жа Шазен в "Харолд и Мод" от К. Хигинс, Оливия в "Дванайсета нощ" от Шекспир, Ана във "Васа Железнова" от М. Горки, Дафинка в "Свекърва" по Ан. Страшимиров, Лукреция, Монахиня и Джакомина в "Декамерон" от Бокачо, Ния в "Железният светилник" по Д. Талев, Христина в "Милионерът" и Албена в "Албена" от Й. Йовков, Евгени в "Хъшове" от Ив. Вазов, Кети в "На изток от рая" по Дж. Стайнбек, кака Сийка в "Не сме от тях" по Чудомир, Стефани и Стефания, сестри близначки в "Слуга на двама господари" от К. Голдони и др. Най-новата й роля е Майката в "Крадецът на праскови" от Ем. Станев.

- Госпожо Златкова, тази година Ви донесе поредно признание - наградата за най-добра женска роля на Първия национален фестивал на комедийните спектакли "Чудото", за ролята на кака Сийка в постановката по разкази на Чудомир. Но в тях кака Сийка не съществува... Разкажете за Вашата героиня.
- Така е, този образ го няма в Чудомир. Той е плод на фантазията на режисьорката Невена Митева и на моето въображение. Няма прототип. Кака Сийка е нарицателно в образите на Чудомир, който обобщава по ироничен и смешен начин образите на жените от простолюдието. Селянките и клюкарките. "Не съм от тях, како Сийке!" е израз, с който сме израснали всички от нашето и от по-старото поколение. И който все още чуваме да се употребява и предизвиква усмивки. Затова и моята кака Сийка е цветна, шарена, интересна, весела, смешна и забавна. Предизвикателството беше голямо. В началото много се съпротивлявах. Това беше жена без биография и не знаех за какво да се хвана. Почти се бях отказала от нея, а режисьорката я направи най-важна в представлението. Затова първо измислих физическата характерност - гърбица, очила и щръкнали уши. Промених стойката и походката, сложих забрадката и лека-полека заживях с тази жена. Превърнах се в нея. Особено като се сетих и за моите баби, всичко си дойде на мястото. После дойде и наградата, която беше изненада за мен и която не очаквах. Тя е признание и доказателство, че съм успяла да създам един колоритен и незабравим образ, който наистина радва и забавлява публиката. Не само мен. Чудомир е казал: "Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж." Затова и усмивката на моята кака Сийка не слиза от лицето й.
- Най-новата Ви роля е на Майката на Елисавета в премиерния спектакъл на "Крадецът на праскови" по Емилиян Станев. С какво е важна за развитието на сюжета и образа на Елисавета, както и за цялостното звучене на постановката, тази - да я наречем - поддържаща роля?
- Тази, уж "поддържаща", роля също я няма в произведението. Майката реално не съществува в повестта на Ем. Станев. Знаем само, че е починала преди 9 години и толкова. Ролята е специално написана и драматизирана от режисьора Бойко Илиев за голямата ни актриса Ванча Дойчева и изиграна от нея в Народния театър. Тук я играя аз. Моето присъствие е деликатно и мълчаливо, но категорично. Важно е, защото без този образ сякаш нямаше да излезе наяве най-съкровената част на Лиза. Нейната душа!
- Играете в много български класики. Кое в родната драматургия Ви привлича и смятате, че дава сила и солидна основа изобщо на театъра? Публиката обича ли да гледа български пиеси?
- Абсолютно! Хората, както преди, така и сега, са едни и същи. И нищо човешко не им е чуждо. Винаги "силно любят и мразят". Средно положение при българина няма. Затова и публиката обича да гледа българските пиеси - защото се разпознава в героите, бита и характерите на тези образи. Особена е българската душевност и чувствителност. Особена е народопсихологията ни. Особен е начинът, по който възприемаме света. Винаги търсим крайното, непознатото, трудното и непреодолимото в живота си и може би затова оцеляваме всеки път. Та и аз така - българка съм и оправдавам героините си. Търся човешкото и смешното в тях, неочакваните решения и действия и най-вече начина, по който излизат от различните ситуации. Това ми помага и в живота. Или по-скоро животът ми помага на сцената. Всичко е опит. Житейски и професионален. Затова смятам, че именно силата на духа и непримиримостта дават солидната основа на театъра. Честността и най-вече свободата да изразяваш и изпращаш посланията от миналото към хората от бъдещето. Това ме привлича. Различната гледна точка към родната драматургия и възможността да я пресъздам по моя начин. Тук и сега.
- В репертоара Ви има драматични, комедийни роли, както и в спектакли за деца. По какъв начин Ви разкрива и обогатява изявата във всеки от тези жанрове?
- Помага ми да разбирам живота и хората по-добре и да не се вземам прекалено насериозно. Когато имам въпрос, на който нямам отговор - сцената винаги е мястото, където намирам себе си и отговорите на всичките си въпроси. Сцената е по-добрият живот. Сцената е огледало на душата ми. Ролите не ме обогатяват. Те ме лекуват и ме правят по-добър човек. И по-смислен! Разкриват истинската ми природа и същност. Това е необратим процес, безкраен и двупосочен. Отвън навътре и отвътре навън.
- Киното изкушава ли Ви или сте съсредоточена изцяло в театъра?
- Киното е голямата ми и несподелена любов. Разминахме се с него. И може би по моя вина. Имам няколко участия в епизодични роли в български филми и реклами. Ходила съм на безброй кастинги, но разочарованието беше по-голямо от желанието да продължа. Труден бизнес е киното. Дяволска работа - затова и продължава да ме изкушава понякога, но някак си с времето се примирих, а и "очи, които не се виждат, се забравят". Трябва да си нон-стоп в епицентъра на вълната и лицето ти да е вече толкова познато и известно, че само да те продава. Е, аз не успях, но не съжалявам. Това е част от играта, от шоуто. Театърът запълни всички ниши и неосъществени мои мечти. Доволна съм, че поех по неговия път. И все още вървя... Вярна съм му. И той на мен. Това е живият живот! Киното е илюзия...
- Колкото и рутина и опит да има един актьор, сигурно попада и в непредвидени ситуации - вероятно тогава най-силно се усеща партньорството на колегите?
- О, да. Без добър партньор срещу теб си загубен. Хора сме все пак, а не роботи. Случвало се е да забравя текст, да объркам сцена, но винаги много бързо се "завръщам", благодарение на партньора си. Ние сме като алпинистите, всички сме вързани на едно въже и ако някой се подхлъзне - всички скачаме върху него да го спасим. Това е колективна работа, не е за сам човек.
- А какво е отношението Ви към жанра моноспектакъл? В последните години мнозина се изявяват на тази територия.
- Не бих играла. Просто ми е скучно сама на сцената (смее се). Моноспектакълът е самотно занимание. Вид ексхибиционизъм. Той е за хора, които са си самодостатъчни на сцената или които не са намерили удовлетворение от самите себе си в колектива. Хора егоисти или свръх-хора, които владеят изкуството на себеизразяване до такава степен, че са достигнали върха на своето алтер его пред публиката. Одобрението на Аза е най-важно за нас, актьорите. Иначе губим своя смисъл. Това е единственият начин да се осъществим професионално. Ние сме проводници на Божествена енергия, която е концентрирана до такава степен в нас, че владеем пространството и времето. Манипулираме публиката, като я караме да повярва, че сме богове. Е, не сме (смее се).
- Играете повече от 20 години в Музикално-драматичния театър "Константин Кисимов", познавате търновската публика. Какво е усещането, когато се срещате със зрители в други градове?
- Публиката е една и съща навсякъде. Навсякъде се чувствам като у дома. Уютно ми е. Разликата е само във вълнението и притеснението как ще се справя и този път. Публиката в малките градове сякаш е по-чувствителна и по-отворена към всичко, което гледа. Няма очаквания. Благодарна е и го показва открито и без задръжки. Честно!
- Актьорството е изкуство, но и занаят - казват, че занаят се краде. И обикновено истинското обучение започва след основата, която ни е дало учебното заведение.
- Така е. Най-големият учител е самият живот. Без този житейски опит няма как да бъдеш добър актьор. А професионалният опит се придобива с времето. Много работа трябва, докато се превърне в занаят. Аз не крада. Аз се опитвам да създавам мой стил и начин на игра. Пазя своята индивидуалност. Възхищавам се на мои колеги, които умеят да го правят. Занаятът също е изкуство. Но аз не мога. Знам, че за да съм интересна на публиката, трябва да съм интересна първо на себе си. Да съм нещо, което ще видят за първи път. Всеки път. А обучението продължава цял живот. И съмнението също...
- Някои артисти предпочитат щатната работа, която осигурява финансова стабилност и чувство за принадлежност към един екип; други харесват независимостта, която им дава свобода на избор. Вие как мислите?
- Въпрос на избор и на гледна точка. Ако искаш да не излизаш от зоната на комфорт - оставаш на щат. Ако търсиш предизвикателства, но и несигурност - ставаш независим актьор. Била съм и от двете страни. Има си своите плюсове и минуси. Едното ти е сигурно, другото не е. Но в никакъв случай не ти се ограничава свободата, което и да избереш. Това е състояние на духа. Дори финансовата сигурност понякога измества нуждата да играеш. Но, да... все повече колеги, които са били на свободна практика, предпочитат да се завърнат в професионалните театри. Само и само да имат постоянна изява. За един актьор нищоправенето е равно на самоубийство. Аз отдавна съм направила своя избор и той е МДТ "К. Кисимов" - Велико Търново. Това е мултифункционален театър, който ни дава възможност да се развиваме и в други жанрове.
- Има ли сред младите хора във Велико Търново много почитатели на драматичните и музикалните спектакли на театъра?
- Има. Търново е един от градовете с най-много млади почитатели на театъра. И на оперетата също. Тук децата се учат от малки да посещават различните представления и за това заслуга имат не само родителите, но и самите преподаватели, и институциите в града. Затова и репертоарът ни е съсредоточен и насочен върху произведенията, които се изучават в училище. Съчетаваме полезното с приятното. Мисля, че успяваме. И всички са доволни.
- От много години вече театрите не спират да играят и през лятото - на фестивали, на открити сцени, по турнета. Великотърновският театър ще има ли лятна програма?
- Великотърновският театър открай време е пътуващ театър и не сме спирали да играем дори и през лятото. Все пак Търново е туристическа столица, трябва да задоволим и културните потребности на нашите гости. Да не забравяме, че скоро започва и Музикалният фестивал "Сцена на вековете", на който сме домакини и винаги участваме с интересни и впечатляващи заглавия. В момента репетираме "Страната на усмивките" от Франц Лехар с режисьорка Вера Петрова. Премиерата е на 4 юли в театъра, а на 19 юли почитателите на музикалния жанр ще могат да я видят на крепостта "Царевец" като част от фестивалната програма. Така че заповядайте във Велико Търново. Вратите на нашия театър са широко отворени. Ние сме тук и ви очакваме!

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ