За Сирия - интимно

През живота си не съм мръзнал така, както в една юлска нощ на 1978 г. в Палмира, насред сирийската пустиня. За всичко се беше сетил Митко Масларов, ветеранът кореспондент на БТА, който въвеждаше в един нов свят мене и своя новоназначен заместник Васил Василев, само беше пропуснал да ни предупреди да си вземем по едно пуловерче: след нетърпимата жега през деня нощем температурата в пустинята пада до нулата. Оцеляхме някак до сутринта и забравихме несгодите, когато пред очите ни изникнаха храмът на бога Бел, древният театър и други великолепно запазени останки отпреди 3000 г. Палмира и още Тадмор (което значи "палма"), център на керванната търговия, столица на "царицата-воин" Зенобия, управлявала от 267 до 272 г. от н.е., завладяла голяма част от Сирия и Мала Азия, победена накрая от римския император Аурелиан, който я оковава в златни вериги и я отвежда в Тибур. Въпросът е дали тези трихилядолетни руини няма да имат съдбата на древните будистки паметници в Афганистан, разрушени в 2001 г. с танкове, ракети и гранатомети от афганистанските талибани, защото били обекти на идолопоклонничество, "оскърбяващи правоверните мюсюлмани". Техните "братовчеди" от "Ал Кайда", ако надделеят сега в Сирия, като нищо може да не оставят камък върху камък от "обидни" за правоверните  останки от древни идоли в Палмира. Както вече сториха това тези дни със селцето Маалула, населено предимно с християни, говорещи арамейски, езика на Исус. Там са едни от най-древните в света (IV век) действащи християнски манастири, където съм си купувал червено вино, произведено от калугерите. В страна, където вече трета година бушува кръвопролитие

всичко може да се очаква

и от едната, и от другата страна в конфликта. Защото в никакъв случай не бих застанал зад тезата, че режимът на Асад е цвете за мирисане.
Пътувах през димящите още пожарища на град Хама през пролетта на 1982 г. Месец по-рано "Мюсюлманските братя" бяха вдигнали бунт срещу режима на партията БААС, изклали бяха около 70 ръководни нейни дейци в града и бяха призовали за въстание срещу "неверниците". В отговор Хама беше обкръжена от 30-хилядна армия, командвана от по-малкия брат на президента - Рифаат Асад. Бомбардировките продължиха над 27 дни. Данните за броя на жертвите са противоречиви - от 1000 до 40 000. Сирийските "Мюсюлмански братя" бяха смазани за дълго - за почти 30 години.  Удивително, но бомбардировките бяха пожалили най-древните в света римски нории. Те все така монотонно продължаваха - вече 2000 години - да черпят вода от река Оронте. Но не ми беше много до тях: трябваше да внимавам, защото главната улица беше осеяна с вероятно изпаднали от камион дъски със стърчащи пирони от тях. През петдесетина метра край коли с пукната гума се суетяха собствениците им. Винаги ми е допадал фатализмът на арабина: ето и сега, карали са без много-много да се притесняват от дъските със стърчащи пирони: "колкото и да внимавам, ако е рекъл аллах да пукна гума, ще пукна".
По съвсем други причини не с добро е запомнил Рифаат Асад

един наш посланик в Дамаск

През 1980 г. на официално посещение в Сирия беше наша делегация, водена от Тодор Живков. Рифаат представляваше президента на приема, даден от българска страна. Както е прието, Живков му представяше наредените в редица членове на делегацията. На края на редицата беше посланикът ни и когато му беше представен, Рифаат с невинна физиономия възкликна: "А, ама вие имате посланик тук!" Месец по-късно посланикът вече беше друг - Георги Янков, самоубил се, подобно на поета Веселин Андреев, след промените в 1989 г. E, има дипломати и дипломати. По време на внезапно "репатрирания" посолството ни комай се командваше от госпожа посланшата. По всяко време на деня тя шареше нагоре-надолу по чехли, с мъжки чорапи с разтегнат ластик. Славеше се и като шампион по "избъцкани" (такъв беше терминът) ковьорчета с изобразени плачещи върби, езеро с лебеди, естествено и класическия "Шильонски затвор", какъвто го помня от таблата на металическия ми креват. Друго нещо беше Жоро Янков - нервак, отдаден на работата си, нечакащ "указания" от София. Така през юни 1982 г., когато Израел бомбардира Ливан и последва окупация на Юга и столицата, трябваше всички, които бяхме със семействата си, спешно да се евакуираме в Дамаск. Колоната от 15-ина автомобили след 15-часов 400-километров (вместо 100 км, колкото е разстоянието от Бейрут до Дамаск, но там се водеха сражения между сирийски и израелски войски) преход на север през Триполи и Хомс пристигна след полунощ пред посолството в сирийската столица. Сградата светеше, Янков ни посрещна, чакаха ни дипломати и търговски представители, които ни поеха и ни настаниха в домовете си. Нас ни приюти семейството на Евтим Младенов, чиято съпруга видяла в списъка на пристигащите името на жена ми, с която били колеги лекарки в България. Със сина им Николайчо (да, външният ни министър при Бойко Борисов) моят Георги си играеше през няколкото дни престой, докато ги натоварих на самолета за София. Продължих да пращам от Дамаск дописките до "Работническо дело". Янков веднага ме включи във всекидневните оперативки, на които всеки споделяше чутото и наученото за хода на военните действия. Особено ценни за мене бяха информациите на семейство Колеви, арабисти и двамата, които докладваха съдържанието на радио- и телевизионните предавания, изготвяха сводка на вестникарските публикации. 
През юни 1982 г. се падна мюсюлманският Рамадан (арабите го произнасят с "д", а не като турците - рамазан). Сутрин гръмваше топ, което беше

знак, че започва постът

Не се яде, не се пуши, дори вода не се пие. Не знаех това 4 години по-рано, когато за първи път стъпвах на сирийска земя. Сам бях на контролнопропускателния пункт, но минава час, минават два, никой не ти обръща внимание. Ами като си такъв навлек та баш по Рамадан им се натрисаш: и граничните полицаи, и митничарите са хора, и на тях светът им е черен без ядене, без пиене, без цигара. Вечер пак топът оповестява края на поста. Часове преди това жените в семейството подреждат трапезата, фамилията хапва и излиза на разходка и покупки. Много обувки се купуваха, имах чувството, че всяка вечер някой от фамилията се сдобива с поредния нов чифт. Обувките бяха дотирана от държавата стока - вървяха по 30 сирийски лири, което правеше някъде по 7-8 долара по официален курс. Неофициалният беше 25 лири за долар. Купих си и аз, но не успях да свикна: табанът е плосък, а токът висок - ходилото ти непрекъснато се плъзга напред и притиска пръстите. Тогава вървеше и Световното по футбол (шампион стана Италия). Хубаво, ама последният четвърт час на мача съвпадаше с началото на молитвата, която се излъчваше по телевизията и изпускаш развръзката. Явно и в Сирия любителите на футбола не са били малко, защото започнаха да излъчват запис на последните минути след приключване на молитвата.
 
На Голанските възвишения

съм бил от двете страни на линията на примирието. В окупираната от Израел с колегата от радиото Иво Гарвалов (и на него вечна му памет) попаднахме погрешка, объркахме пътя и вместо просто да заобиколим Тибериадското езеро, се качихме нагоре покрай телените заграждения с Йордания. Няма начин да сбъркаш кое е във владение на Израел и кое на Сирия. Просто донякъде зеленеят жита, а оттатък е пустош. Поговорихме си с група израелски младежи - момчета и момичета от кибуца със загрубели от труд ръце. В останалата под сирийски контрол част от Голан, в подножието на върха Хермон, нямаше как да се озова случайно. От сирийското министерство на информацията ми дадоха придружител, симпатичния млад мъж Шамун, християнин. Не беше се качвал на Голан, беше взел и съпругата си. Пристигаме в селце в подножието на Хермон. Предизвестени са и на мегдана ни чакат строени старейшините. Ръкуваме се, както си му е редът. Съпругата на Шамун и тя протяга ръка, но домакините уж подават десница, но някакси се "разминават" с нейната. Греховна е женската плът, не може да се осквернява с допир до нея правоверният мюсюлманин. Отведоха ни с двамата колеги от телевизията, с които снимахме филм до демаркационната линия. Имахме късмет да заснемем нещо наистина изключително: срещата на разделени семейства. На около 50 метра на отсрещен баир бяха роднините, останали в окупираната зона. И двете групи имаха мегафони и се редуваха да се питат - здрави ли са, има ли новородени, починали... Една наистина неочаквана, сърцераздирателна илюстрация на последиците от въоръжените конфликти.
И отново в Сирия бушува война. И отново някой иска да играе ролята на световен жандарм, под някакъв претекст да установява прословутия си way of life в страна с хилядолетна история и традиции. Когато видя сирийци и въобще араби да пият кафе от картонени чаши, че дори със сламка, както съм виждал да го правят вечно забързаните американци, тогава ще приема, че една съществуваща от малко повече от 200 години държава е в състояние да пречупи вековни традиции. Защото за арабина пиенето на кафе е обряд, който не може да се изпълнява накрак, подтичвайки по улицата или в асансьора. Арабинът, и най-бедният, свещенодейства в такъв момент. Вика ваксаджията, който е по-беден и от него, да му лъсне калеврите, докато бавно-бавно сърба от порцелановата кафеена чашка.