Победителката любов

Дълго мислех дали и тази година да остана верен на вътрешния си порив за преклонение пред великата Едит Пиаф. Не знаех дали големият артист, напуснал рано този свят през есента на 63-та на миналия век, ще възбужда още сетивата на българина с невероятния си певчески талант, с характерния си глас и неподражаем артистизъм. Все пак са минали толкова години, а в масовото съзнание нахлу друга естетика - доста отдалечена от следвоенната романтика, от баладите и шансона, от струящите послания за любов и искрена радост от живота в свобода. Загледах се обаче в популярен брадър формат на една телевизия, която непрекъснато ни предупреждаваше, че сме в обстановка на "продуктово позициониране". Истински ужас. И наблюдавайки вип простотията в къщата, осъзнах, че и днес е необходимо да се сещаме за онзи много добре позициониран "продукт" Едит. Но не само за разтърсващите с красива мелодика и със съдържание песни. А и за поуките за днешния ден от нейната лична драма, пък и за истински изстраданите й послания с непреходна стойност.
Черното е винаги строго модерно, твърдят известни модисти. Идваме от него към светлината и завършваме пак с него по пътя към тъмнината. То е в началото и в края, а за съжаление го съзираме и в не толкова дългия промеждутък на онова чудо - живота. Който пък е многоцветен, пъстър, непредсказуем и загадъчен, винаги много красив, но често и тъжен, дори и грозен. Дали малката улична певица с приказна кариера е осъзнавала силата на важния цвят, или този стил е наложен от нейния откривател и създател Луис Льопле едва ли е известно от все пак скромните данни за певицата. Факт е обаче, че прилепналата черна рокля, а в ранната младост - черният размъкнат пуловер, са нейна запазена марка. Във всевиждащия лъч на прожектора дребничката Едит истински грее на сцената на престижната зала "Олимпия" в иначе набедения за тъжен цвят. Върху който с бледа болезненост се движат най-артистичните, най-изразителните ръце в музикалната култура. Затова милиони от големия извор на духовност Франция до готовата да оцени и плати за истинската култура Америка се прекланят пред титаничния талант. Затова неподражаемо вибриращият глас на "врабчето" се превръща в истинско мерило за музикална естетика и потапя в сянка иначе бурния й често несъвместим с обществените норми по това време живот на звездата.
Дълго може да се разказва за малката голяма певица. За като на филм път към върха на дребосъка с големите поглъщащи очи от двадесети парижки район, за дивата й страст към мъжете, но и за майчината нежност, с която ги обгражда, за крушенията и големите загуби в любовта, пък и за влечението към виното (и не само), в което също намира временна утеха след зверското натоварване да се задържи по-дълго на върха на славата. А и за да преодолее съпътстваща я до края физическа болка след автомобилни катастрофи и както сама признава в своята кратка автобиография "На бала на късмета": "Изпитвам ужас от тиранията на времето".
Но точно в този "ужас" тя изпя невероятно красивите "Живот в розово" и "Химн на любовта". А в края на краткия си 47-годишен жизнен път се изповяда в "Не съжалявам за нищо" ("Non, je ne regrette rien") с великата музика на Шарл Дюмон и разтърсващия и написан точно за Едит текст на Мишел Вокер. "Не! За нищо не съжалявам. Нито за доброто, което са ми направили, нито за лошото", изтръгва почти три години преди края на 11 октомври 1963 г. от крехкото си и вече фатално болно тяло Едит Джована Гасион (това е истинското име на певицата). А в самото преддверие към вечността, под нежните грижи на 20 години по-младия си гръцки съпруг Теофанис Ламбукас (Тео Сарапо), тя все пак намира сили и с тъга признава: "Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си".
Пиаф издъхва във вилата си на Лазурния бряг, а тялото й е изпратено с аплодисменти по улиците от десетки хиляди парижани. Пред последния дом на певицата в гробищния парк "Пер Лашез" се прекланят над сто хиляди души. Там е голяма част от френския артистичен елит, а сред скърбящите са и създадените от нея Ив Монтан, Шарл Азнавур, Жилбер Беко, Жорж Мустаки и неутешимият Сарапо. Който след седем години (на 34) е положен след катастрофа до великата Едит. На гроба четем епитаф: "Любовта побеждава всичко".
Това е. Поклон пред Пиаф и любовта, която и днес ни е необходима във времето на изпаряващата се духовност. Просто се огледайте! Влезте със сетивата си в "тв къщата", взрете се в предизборните каламбури и нелепите оправдания с провалената истинска и единствена в нашия живот българска кандидатура в ООН. И ще се убедите, ако искате и имате доблест.