На път

  
Тринайсет дни бях извън България и още веднъж се убедих във възраждащата сила на пътуването. Когато тръгвах, почти съжалявах, че съм се решил и че билетът е вече в джоба ми, а се върнах, меко казано, с повишено настроение. Впрочем, винаги е било така и винаги съм забравял това. За моите чести пътувания из България не става дума - с тях съм свикнал и те неизменно са ме зареждали с положителна енергия, особено когато съм се срещал с малчугани в детски градини, училища и читалища.
Сега тръгвах към две по-далечни оттук места и то почти за две седмици. А това за мен отдавна вече не е често случващо се изживяване. Неволно правя сравнение със своите деца и с другите млади хора, за които светът е едва ли не една околия. Дано тази днешна сравнително лесна (ако имаш пари) възможност за втурване към близки и далечни точки от планетата не убие тръпката при тръгването!
Не е новина и за по-старите, че "човекът е човек тогава, когато е на път", както беше написал незабравимият поет Пеньо Пенев, и че "човек се познава на път", както гласи една италианска поговорка. Сигурно в съответните епохи хората са мечтали да видят например някое от седемте чудеса на света, което тогава е било ново, но далече за тогавашния транспорт.
Днес чудесата, дело на човешкия ум, опит, талант, изобретателност и усилия, са много и продължават да никнат като гъби, ако употребим хубавия шаблонен израз. Шест години не бях ходил в Москва и от извисилите се до небето за това време небостъргачи направо ми се зави свят. Дори в нашата малка София попадам в някои квартали (главно в южната част на града) на учудващи ме стъклени мастодонти, много от които построени, поне така си мисля аз, с пари едва ли спечелени от пестене на закуските или с честен труд. Признавам, че някои от тях са красиви, но не повече от природата, чиято зеленина са стъпкали или която закриват със силуетите си (става дума за Витоша).
Българин и чужденец се надлъгвали в стар виц и чужденецът посочил църквата "Александър Невски" с въпроса: "Какво е това?" А нашенецът вдигнал рамене и отговорил: "Не знам. Вчера го нямаше." Сега този виц е почти анахронизъм, като се имат предвид темповете, с които напредват науката, техниката, цялата цивилизация, включително и строителството. Отварям скоба, че за съжаление това не се отнася за нравствеността, културата и свързаните с тях други клонове на човешкото битие и душевно развитие.
Големите чорбаджии и банкери предизвикаха световната криза и в резултат на това милиардерите станаха по-богати и повече. Трудно ли е да се досети човек за чия сметка? На тази тема далеч преди последните световни финансови гърчове, някой (може би аз) беше написал:
"Пуста орисия наша 
няколко вековна - 
пийналите чупят чаши, 
трезвите виновни."
Трябва само да се каже, че не бива да си присвояваме въпросната орисия, която е обща за толкова много "трезви" по света. Станали сме неотдавна седем милиарда жители на Земята. А казва ли ти някой колко от тях живеят по човешки?
Заглавието на съчинението ми, което четете днес, е "На път". Но замисляме ли се понякога за онези живеещи на нашата планета хора, които през целия си срок на съществуване не са напускали своето родно място. Четох скоро, че имало немалко такива, а и не е трудно да се досетим, че ги има. И че те мечтаят не за околосветски пътешествия, още по-малко за струващото астрономическа цена летене из Космоса, а за шепичка ориз или залче хляб, с които да залъжат умиращите си от глад деца.
Любознателността, желанието на хората да надникнат от другата страна на баира, изпречил се пред очите им, навярно датира от момента, когато маймуните са проходили на два крака.
Тази любознателност е открила Америка и е насочила човека към безкрая на Космоса. И за съжаление тази жажда за пътуване е еднаква и у богатите, които се чудят какво да правят с многото си пари, и у най-бедните, които пък се чудят как да преживеят.
Ще завърша с една таджикска поговорка, според която "Когато обувката е тясна, каква полза, че светът е широк". Едва ли е нужно да изтъквам социалния смисъл на тези думи.