На гости у Марк Шагал

Не приемайте заглавието буквално! Нито Марк Шагал е възкръснал, нито съм ходил сега в Париж. Истина е, че когато бях там преди много години имаше в културното средище Бобур голяма изложба на великия руско-френски художник и докато най-подробно я разглеждах, станах негов поклонник за цял живот. Дори преди време написах следното, посветено му, стихотворение за деца:
- Ей, мамо, защо този кон е червен?
- Такъв кон ще яхнеш и ти някой ден!

Националният академичен драматичен театър "Якуб Колас", в който преди години е била поставяна "Приказка за калпаците" на Панчо Панчев

- Ей, мамо, защо тези хора летят?
- И ти ще летиш като тях някой път!
- А друг преди мене дали е летял?
- Летял е художникът с име Шагал...
Всъщност посетих белоруския град Витебск. Там художникът е роден и е прекарал детството и ранната си младост. Но този негов роден кът така е оживял в цялото му творчество, че, разхождайки се по улиците, посещавайки къщата-музей, спирайки се пред паметниците и купувайки си малки сувенирни репродукцийки на картините му, които имат магнит и се залепват на хладилника, имах чувството, че съм на гости на самия Марк Шагал.
Когато се върнах, прочетох в малката чудесна книжка със стихове на художника (талантите не ходят сами), преведени неподражаемо от Найден Вълчев, че от двайсетия век времето щяло да отдели двама художници - Пикасо и Шагал. Значи с моето влюбване в Шагал се оказвам и таен изкуствовед.
Щом разгърнах стихосбирката, ще ви цитирам и две изречения от есето "Към моя роден Витебск", което също е включено в книжката: "Като самотен странник през годините, аз само пренасях твоите образи върху моите платна, като в огледалце те гледах и така си приказвах с теб" или "Животът ни раздели, но няма нито една моя картина, в която да не звъни твоята радост и да не мълчи твоята тъга". Редно е да цитирам и поне нещичко от поезията на големия художник. Тя цялата е пропита от родолюбие, което може да ни служи за пример. Ето един малък откъс от стихотворение:
Дигни ме, облаче, на път -
отгоре да съзрем по заник
как глъхне там звънът камбанен,
коминчетата как димят...
Родино моя, снежна степ,
кълна ти се оттук с въздишка:
където ходя, гледам, дишам -
ще бъда винаги със теб.
Във багри те възпявах аз.
Допадна ли ти мойта песен,
в която блед, като несвестен,
не знаех ден и нощ, и час?
Рисувах белия ти сняг,
рисувах къщи, хора, гледки,
Преброждах с тънките си четки
полята твои пак и пак...
Едва ли съм избрал най-хубавите редове от поезията на великия художник, но така е, когато всеки стих събужда в читателя и възторг, и вълнение...
С такова вълнение слушах и разказа на историчката, която ни показваше всяка снимка и всеки детайл от къщата, приютявала някога еврейското семейство. Снимах се пред входа и до паметника в двора. А когато сега чета стиха "Все същ е вятърът крайречен, под който близки и далечни там дигат сватби днес без мен", се връщам на Пушкинския мост в града, по който на живо видях да минава цялата процесия на една сватба. Досега се пази традицията младоженецът да пренася булката на ръце, като по средата на моста те спират, за да заключат на железния парапет своя катинар, символ на бъдещото им здраво семейство. Стотици катинари, с изписани на тях двете имена на новобрачните, висят на парапета...
За съжаление сбирката от оригинали на Шагал в града е доста скромна, главно от графики, защото неговата естетика е била недостъпна и неясна за някои отговорни в определен период от социализма фактори и великият художник е бил нежелан формалист... Това, както се вижда от цитираните по-горе негови редове, не е било пречка за пословичната му любов към родния град. Може би тази любов е закваската и на моето силно харесване на днешния Витебск, особено на осеяната с черкви и други стари сгради част на града, старателно възобновена с много вкус и средства. А има и нови модерни сгради, в които днешни архитекти са реализирали амбициите си, както и цели квартали, наследени от социализма, но не очаквайте човек като мен да им се възхищава...