МОМИ С ТЛЪСТА ЗЕСТРА

Празниците открай време ги свързваме и с подаръците, които си поднасяме тогава. Особено скъпи не толкова по цена, колкото по традиция, по изразяване на обич, по оказване на внимание и т.н., са подаръците, които си правим за Коледа и за Нова Година. Така са го измислили нашите прадеди, може би прабаби, които са завеждали спазването на обичаите и са приели Великден за по-важен празник, но не са ни оставили тегобата и радостта да правим и получаваме подаръци и за него. Тегоба и радост - добре съм го казал. За едни истинска тегоба, особено днес, а за които могат да си я доставят и днес - радост. Англичаните например (но те не са в нашия преход и с нашата оправия) са похарчили около четири милиарда и половина долара в дните преди Рождество Христово, с не знам си колко повече от миналата година.
В тези дни се развихря и добре известната от едно време благотворителна дейност на някогашните богаташки дами (и днес има такива) с файтони - дейност, която придоби в наши дни други, съвременни форми. Навярно не съм съвсем прав, но се питам защо главно по празниците си спомняме за бедните и гладните? В другите дати от календара те не се ли нуждаят от съчувствие и главно от реална помощ, от социално отношение?
Избрах днешната си подаръчна тема, след като научих от електронните медии, че тази година във Варна е станало модерно да се подаряват (както биха се изразили търговците на модни стоки) "маркови" котки и котараци. Загрижени да не би купуващите ги сегашни чорбаджии, след като са платили по хиляда и повече лева, да бъдат измамени, няколко компетентни по въпроса дами обясняваха от малкия екран как да различаваме оригиналните благородни животинчета от съответните ментета. Дамите ни запознаха (това го чух два пъти по новините на малкия екран) с различните нрави и поведение на мъркащите домашни любимци, с които явно трябва да се съобразяваме.
И ако желанието на повечето деца да гушнат едно меко, топло и пухкаво същество до себе си (особено когато не получават нужното им внимание от родителите си) е напълно естествено, то бих се замислил дали задоволяването на всеки детски каприз не води до разглезване. Защото според най-веселия мъдрец в литературата Бърнард Шоу "има две трагедии в живота: едната е да не получиш това, което си желал, другата - да го получиш". Че аз, ако съм дете и ми купят коте за повече от хиляда лева, колко струващ автомобил ще поискам, когато поотрасна?
Разбира се, това (високата цена) не е проблем за някои домашни любимци. В една от вестникарските изрезки, които заедно с интересни разпечатки от интернет прилежно си пазя, четем: "Кончита има вила в Маями, чиято стойност е около осем милиона долара. А банковата й сметка е подплатена с три милиона. За съжаление Кончита не може да даде интервю, за да обясни какво възнамерява да прави с наследството. Не че няма време. Добре фризираната дама с розова панделка на шията просто не разбира какво я питат, нито пък може да отговори... Кончита никак не би се обидила, ако й кажат кучка... Как другояче би могла да се нарече една Пинчер-дама?... Оказва се, че преди да умре, собственичката на Кончита й е прехвърлила цялото си богатство"... Ще цитирам още малко: "Американците обичат кучетата си и Кончита далеч не е единствената милионерка с четири лапи. Деветгодишната Трабъл от породата Малтезер е наследница на дванайсет милиона долара".
По някаква горчива ирония на случайността в същия брой на вестника, където беше поместена информацията "Приятели с четири лапи наследяват милиони", придружена със снимка на три симпатични кученца, прочетох и заглавието "7276 деца живеят в 140 социални дома". Не използвам налагащата ни се тъжна аналогия за политизиране, а просто споделям този житейски парадокс, над който нормален човек не може да не се замисли. И веднага след като декларирах, че няма да политизирам, си дадох сметка, че кучетата милионери живеят не другаде, а точно в Съединените американски щати - най-развитата капиталистическа държава, наш днешен пример за подражание. Но е редно да призная, че у нас, при цялата асоциална насоченост на парламент и правителство, бяха направени стъпки уж в полза на изоставените деца.
А какъв живот живеят и как са възпитавани майките им и техните съучастници в създаването на малкото живо същество, е друг въпрос, за чийто отговор не разполагам с достатъчно място и самочувствие.