Исторически мач за България

Преди дни останах изумен от две телевизионни изяви. В едната вечно напрегнатият антисоциалист Методи Андреев сипеше недомислия по повод кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН. То не бе мънкане за евентуалното гласуване, за проблематичния избор, за силната и нарастваща конкуренция. Т.е. за всичко друго, само не и подкрепа за най-логичния български вариант. Имах чувството, че господинът все още се изживява като шеф на комисията по досиетата и искрено страда за това, защото не може да громи документално митичния враг. Но да оставим Андреев. Той едно си знае и поне не се променя в годините.
По-любопитно за мен бе появяването в "едър" план на екрана на една малка телевизия на бившия председател на парламента Александър Йорданов. Също бивш посланик в Полша и Македония. Та достолепният господин в ролята на водещ бе поканил за раздумка известната тенисистка и безспорно почитана за своите и на децата си успехи спортистка Юлия Берберян. Но не за прекрасния спорт бе думата в студиото. А за очевидно голямата болка на откровените съмишленици - кандидатурата на Бокова. И се започна. Големият Ал подава топката, Берберян вещо му я връща. С една дума - пълен синхрон в отричането на единствено печелившия български вариант: наш сънародник да оглави световната организация.
    Трябвало, разбираме от уважавания спортист, Бокова леко да се отдръпне. Не да се отказва от баща си, но да направи крачка встрани. Защо да го прави, така и не се изрече. Но се разбра и без много прозрение, че големият обременяващ фактор е "комунистическото" минало на фамилията. Т.е. децата трябва да бъдат заклеймявани заради родителите си, обявявани за непригодни по презумпция. Дори и за негодни, защото във вените им непростимо тече червена кръв. И при това да се отдръпнат встрани. Да направят място на някой безкръвен, безроден, създаден непорочно, безпаметен, безплътен дори, но пригодим и удобен.
Представете си какво чудо ще настане в държавата, ако свързаните по кръвен път пряко или косвено с "мракобесието" на миналия строй направят своята крачка встрани? Ще остане ли изобщо някой във властта? Или може би по върховете ще пърхат единствено миещи "срамните" си биографии лица с параноична отдаденост на адаптираната според техните тесни интереси демократична система?
Доста смущаващо е всичко това. Но като че ли за толкова години след 1989-а вече привикнахме на простотиите и недомислията от всякакъв вид и цвят. Знаем си ги. Съвсем друг обаче е въпросът, когато пред България случаят изправя уникална възможност. На върха на Организацията на обединените нации може да застане българин. Изборната система отрежда този шанс и той не трябва да бъде пропуснат. Защото втори едва ли ще има, поне в нашия жизнен век.
И най-малко в този момент като българи и патриоти (надявам се!) трябва да даваме воля на вътрешните си терзания и политически пристрастия. Пък и да прозрем очебийната истина, че единствената работеща кандидатура в този момент е на Ирина Бокова. Именно тя има най-широка международна подкрепа и контакти поради естеството на своята работа. Ползва се с безспорен авторитет в редица политически среди в света, които признават нейната диалогичност и професионализъм. А и съвсем не е без значение фактът, че тя стартира в конкуренцията за авторитетния пост от високата платформа на успешен генерален директор на ЮНЕСКО. Структура в рамките на ООН, което подсказва, че българката съвсем не е чужда, а е част от многообразния ръководен механизъм на световната организация.
И накрая - пак за посланието на г-жа Берберян и настойчиво оповестената от нея необходимост от "леко отдръпване встрани" на Бокова от кандидатурата. Представете си тогава ситуация от играта тенис. С много труд и професионализъм най-накрая сте успели да излезете до мрежата и само един мощен удар над главата (Smash) в точното време и място може да ви донесе победата. При нелогична крачка встрани и забавяне резултатът е ясен - губите баланс и усилията за победа пропадат. Триумфира по-слабият състезател и поражението в големия турнир е сигурно. Това ли искаме?
Нека поне сега, във важния не толкова за Бокова, колкото за България политически мач, да се опитаме да бъдем единни и да отиграем добре своя завършващ удар. Защото пиленцето има шанс да кацне и на нашата клонка, но ако не го прокудим с балкански разправии, протакане и... глупост.