Вода газим...

Кой любител на природата не е чувал за минералната баня край софийското село Железница? За посветените туристи тя е нещо като събирателно название или символ на 13-те минерални извора, разположени в долините на реките Железнишка и Ягуля, на около 2 км североизточно от селото.
Уморени от летните горещини, в които се топеше неусетно годишната ни отпуска, се вдигнахме с един стар приятел и поехме към тази прословута баня, чиято постройка, според хорски приказки, била чудна стогодишна сграда, цялата от камък. Озовали се в центъра на Железница, хванахме посоката към банята. До нея водеше асфалтов път успоредно на реката, която се губеше в избуяла растителност. На припек, по склона отдясно на пътя, като пъстри, току-що изтъкани престилки, бяха опънати лехи, натъкмени от грижлива ръка. Отляво извисяваха пищни архитектурни силуети завършени-незавършени къщи на очевидно замогнали се българи.
Скоро се видя краят на тези внушителни образи от бетон и тухли, но с тях - и краят на асфалта. Разнесе се остра миризма на пресен тор. Досами пътя, току до реката, беше импровизирано торище, в единия край се бяха отпечатали дълбоки гуми на тежка машина. Вероятно торът е избутван към реката с трактор. Впрочем асфалтът не беше изчезнал - беше събран на високи купчини върху самия път, някой се беше мъчил да запълва неравностите със строителни отпадъци.

Купища стар асфалт по платното

Покрай нас преминаха два леки автомобила, които явно не се водеха никъде на отчет, нямаха номера, олющената им броня нямаше определен цвят. Втората таратайка - москвич, с пригодена товарна каросерия, беше пълна със строителни отпадъци. Още докато крачехме по пътя, се върнаха. Каросерията беше празна. Беше се "облекчил" набързо някъде зад близкия завой. Скоро пред погледите ни заизникваха като гъби купчини от всевъзможни строителни отпадъци. Дерето на реката ставаше по-дълбоко, а на ръба му се редяха сиви купове от отпадна строителна маса. Някои от тях бяха изтласквани с багер по изсеченото дере към реката. Нерегламентираните строителни сметища, които "маркираха" речното корито, бяха едва ли не на всяка крачка. Замогналите се българи от с. Железница си бяха заплюли родната природа с многобройни отпадни купчини покрай пътя, превръщайки я в удобно депо за строителните си излишества.
Стигнахме до мостчето, по което отбихме на другия бряг. Т.нар. минерална баня бе всъщност малка каменна постройка, както се казва - навръх земя, безстопанствена, занемарена и разбита, захвърлена и загърбена и тя като нерегламентиран строителен отпадък. Непосредствено пред двата й входа бе струпана гнусна камара от всякакви боклуци. Открехнах вратата на лявата половина на банята - басейн, в който се киснеха няколко души. Симетричната дясна половина нямаше врата, пък и не се нуждаеше от нея. Отсрещната стена бе напълно разрушена. От някакви тръби под тавана се изливаха безконтролни течове върху вдълбания четвъртит под. Видно е, че тук някога е имало също такъв басейн, както от другата страна. Сега да се пристъпя сред тази развалина си е опасно.
С моя приятел тръгнахме назад към мостчето, онемели и потиснати от невежественото безразличие от страна и на властници, и на обществеността към пропиляването на това изтичащо водно богатство.
Впрочем нехайството ни изобщо към минералните извори на София е безусловен критерий за сериозни пропуски в нашата съвкупна национална цивилизованост. Оплакваме се, че България била най-бедната страна в Европейския съюз, а само от софийските минерални води можем да печелим милиарди евро, които изтичат през пръстите ни. Твърди се, че София е единственият град в света, възникнал благодарение на минералните си извори. Според специалистите те са над 40, а се използват едва 6, и то непълноценно. Жалко е, защото такава водна благодат може да се използва като целогодишен източник за национален и международен лечебен туризъм.