Фашизмът ни направи антифашисти

Васил Зикулов е роден на 17 октомври 1923 г. в с. Ичера, Сливенско. Като ученик в Ямболската мъжка гимназия е активен член на РМС от 1939 г. Член на БРП (к) от 1942 г. Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. През март 1942 г. преминава в нелегалност. Осъден задочно на 15 г. затвор по ЗЗД от Пловдивския военнополеви съд. Партизанин в партизанската дружина "Съби Димитров", политкомисар на партизанския отряд "Смърт на фашизма". След 9 септември 1944 г. участва във войната срещу Германия. Пом.-командир на пехотна дружина. Завършва с отличие Военната академия "Михаил Фрунзе" в СССР (1950) и Академията на Генералния щаб "Климент Ворошилов" (1960). Началник-щаб на Противовъздушната отбрана и военновъздушните сили (1954-1958). Командващ II Българска армия (1962-1967). Зам.-началник на Генералния щаб (1967). Началник на Разузнавателното управление на МНО (1967-1991) и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БА (днешната Служба "Военна информация"). Народен представител. Автор на книгата "Военното разузнаване на България и Студената война" и "Истината за кризата в българската левица и нейните корени". Нееднократно награждаван.
Отиде си на 1 февруари 2015 г. Това интервю е последното, което той даде преди кончината си - за в. ДУМА.


Познанството ми с ген. Васил Зикулов и неговото семейство е от 1965 г. Седим тримата: аз, Цвета, жена му, и Васил в малкия хол на двустайното им жилище и разлистваме разпечатките на неговата "Автобиографична фото-сбирка". Има фотографии на негови другари от планината, останали неизвестни, забравени от обществото и историята. А в кутиите със снимките го виждаме с големи личности като маршал Гречко и други прославени съветски маршали, Тито, Раул Кастро, Янош Кадар...

- Какво съдържа още твоята "Автобиографична фото-сбирка"?
- Длъжник съм на многото прекрасни хора, с които животът ме е срещнал. Това е разказ в снимки, с кратък свързващ ги текст и биографични "зарисовки" за моя живот и за дейността на някои от другарите и колегите. По такъв начин ще изкажа и моята благодарност към близките си, към приятелите, съпартизаните и колегите ми. Това, което съм, дължа най-вече на времето си, на съмишлениците си, но преди всичко на моето семейство, на родителите си! Моят живот е като животът на тази част от поколението, към което принадлежа идеологически, и което посвети живота си на борба за справедливост и защита на Отечеството.
 - Знаеш ли откъде идва тази странна ваша фамилия - Зикулови?
 - Версии има най-различни, но какво точно значи, не мога да кажа. Среща се в рода ни и още като "Дзиколата". Дали е от прадядо ми Никола Зикола, или още по-отдалече - не знам. Зикулови има и в Толбухинско - преселници от Котленско, и в Асеновградско - също. Родовите ми корени са много стари. Край красивото старопланинско село Ичера тече Луда Камчия. В народните песни го наричали "царска одая" не само заради природните му красоти, а и защото селото е имало особен "статут" по време на турското ни робство. Неговите жители били дервенджии, абаджии - шиели униформи, дрехи за турската царска армия. През селото минава пътят на турската царска поща.
Майка ми Радка е от фамилията Ченгелски. Нейният баща Иван Ненчов Ченгелски е работел като чирак при грамотен абаджия, от когото е взел не само занаята си, но се е и научил на четмо и писмо. На тавана в родната му къща намерихме броеве от вестник "Дунавски лебед", "Цариградски вестник", както и кама с инкрустиран надпис "Свобода или смърт". Баба ми, Велика Дякова Кирова, по съпруг Ченгелска - майка на моята майка, е от заможния род на Киро Кехая. Като момиче, не наследява никакви имоти - само за синовете имало! Остава млада вдовица с четири деца и ги възпитава със строгост. Своята "педагогика": "Ако ти е мило детето, погали го, докато спи, не го хвали и не го глези", тя предава и на децата си. Мама е учила в София - в девическото стопанско училище "Мария Луиза". След смъртта на баща й се налага да се прибере в Ичера - да помага на своето семейство.
Свидетелствата за родителската близост и дружба бяха заключени в раклата на мама. Там бяха запазени от нея татковите писма от фронта, завързани с копринен конец. Там беше скътана и сватбената й рокля, снимката й, която татко е носил със себе си 9 години на фронта, а и даровете й за сватбата им - сребърна филигранна гривна и мускалче с розово масло
Баща ми тръгва за фронта с песен, а се връща огорчен от крушението на националните идеали, от жестокостта на войната. Намразил войната. Заминал за Добруджа и работил известно време като чирак-абаджия, обаче не му харесало бъдещето на занаятчия и отишъл в Бургас. Там работел като пристанищен работник. Тук, привлечен от социалиста Аврам Яков, взима участие в създаването на едно от първите социалдемократически дружества в града. И преди войните, и след тях той участва в живота на партията на Димитър Благоев. След Септемврийското въстание е принуден да се укрива и се завръща в края на 1923 г. - след моето раждане. Аз съм третото дете - след първородната Ганка и след 2 години по-големия ми брат Иван. Пет години след мене е родена сестра ми Велика.
- Семейството ви е живяло на много места!
- Ако се преброят селищата и квартирите, в които сме живели, цифрата ще е голяма! И не само защото аз като военен съм се местел, но и защото родителите ми не са имали имот. Те са търсели поминък - наемали са кръчми и така са си изкарвали прехраната. Родителите ми помагаха на хората в беда и нас ни учеха така. Те застанаха и до двамата с брат ми, когато започнахме дейността си като ремсисти. Съобщението за ареста на брат ми Иван мама посрещна с плач. У дома се съсипваше от мъка, но към затвора тръгваше твърда и бойка. Обръщаше се към другите майки с думите: "Какво сте ревнали пред онези насилници? Защо се унижавате? Дайте кураж на децата си! Какво лошо са направили? Не са крали, не са убивали!" Когато споделих с родителите си, че и мене ще потърсят и затова ще мина в нелегалност, мама рече: "Няма да им се даваш, сине!" С брат ми поехме трудния път на борбата. Той беше осъден и лежа в затвора до 9 септември 44 г. Аз - в Балкана! После двамата тръгнахме на война, от която брат ми не се върна...
- Баба Радка казваше, че не си имал намерение да ставаш военен, а ти стигна до висши военни чинове и заемаше отговорни постове в армията.
- Човек не е истински господар на волята и на поведението си. Негови са само естествените му наследени заложби и придобитите умения. Най-често всеки от нас е подвластен на външни фактори. Жестокостите и безсмислието на Първата световна война, бедността, терорът, нощните убийства, екзекуциите със съд и без присъда, липсата на перспектива за справедлив живот ни принудиха мен и моите другари да поемем пътя на антифашистката борба. Фашизмът ни направи антифашисти! Не съм се стремил да стана партизански ръководител, но пак под натиска на събитията бях издигнат за политкомисар, а по-късно - за командир на отряд. И решението ми да остана на професионална военна служба, и отговорността да поема ръководството на военното разузнаване на България бяха продиктувани пак от неотложни обстоятелства.
Бедността, недохранването носеха болестите на моето поколение. Стиховете на Смирненски "Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата й гръд..." и "Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба..." на Гео Милев бяха за нас, за моето поколение!
После учехме двамата с брат ми в гимназиите в Сливен и в Ямбол. Участвахме в дейността на ученическите просветни дружества: философски, исторически, литературни, туристически, въздържателни, етнографски, есперантски... Тези дружества служеха и за прикритие на дейността на РМС. Брат ми принадлежеше към групата литератори около вестник "Подем". Там бяха настоящи и бъдещи поети, писатели, философи - Г. Бъчваров, Хр. Бакъров, Димитър Иванов (Радой Ралин)...
- Как се срещнахте на Девети септември?
- Срещата и радостта ни бяха много кратки. Аз и другарите ми заминахме на фронта. Тръгнах като помощник-командир на полк и участвах в първата фаза на войната. Като се върнах, се разминахме с брат ми, защото той също пое към фронта - като доброволец в гвардейска рота на 29 пехотен полк - Ямбол. Участваше във втората фаза на Отечествената война - в боевете в Хърватско и Унгария. Бил е артелчик на ротата. На няколко километра от линията на фронта немска мина улучва двуколката и брат ми е ранен на 18 места. Една от раните му се възпалява и газовата гангрена е причината да си отиде от този свят толкова млад! Не беше целувал момиче!
- На твоята възраст и след промените у нас сигурно често си правиш равносметка на живота?
- Неизбежно е! Мисля си: правилно ли използвахме живота, който ни беше даден? Правилно ли постъпихме, като тръгнахме по пътя на въоръжената антифашистка борба? Защо загинаха толкова млади прекрасни хора - още юноши, непознали живота, несъздали потомство? От 114 души, преминали през редовете на нашия партизански отряд, 26 загинаха като партизани, 8 - като доброволци в Югославия и Унгария. Понесох и голямата загуба на единствения си и обичан брат!
Въпреки "срутените кумири", изгубените илюзии и нанесените огорчения, не съжалявам за избрания от мен и моите другари път. За всички ни това беше единственият правилен избор!
Мисля си още - не носим ли вина за безкритично възприетия и сбъркан модел на социализма. Защо дълго търпяхме? Защо се примирявахме с дефектите на този строй? Защо допуснахме промяната да вземе характер на реванш, отмъщение и връщане назад? Защо рушим, а не създаваме? Защо не кажем истината на младите - това създадохме, това беше доброто, това беше лошото?
Нашето жертвено поколение плати жестоко и за войните, и за борбите, и за новите промени! Времето, в което живяхме, роди и герои, но и жандармеристи, и убийци. Роди и поети, писатели, научни работници, откриватели, творци, строители, герои на труда, но единствено не можа да роди добри политици! Бяхме много млади, неопитни, и ни бе отредена ролята на апаратчици, технократи... Сега съзнавам, че много по-отрано бях длъжен да почна да пиша книгата си, за да КАЖА ИСТИНАТА и за другарите си, и за времето, и за предишния режим, и най-вече да защитя моите подчинени от Разузнавателното управление.