Болка за Родината

"О, времена! О, нрави!" Приписват това възклицание на римския оратор и политик Марк Тулий Цицерон, както и максимата "Където ми е добре, там ми е родината!" Възклицанието отдавна съм приела - то е вечно, защото нравите ни човешки се менят във времената. Дълго време не ми се искаше да приема, че човек може да си сменя родината. Но знам как са се движили народите по Земята, виждам и днешната върволица от хора от изток на запад. А и след т.нар. промяна

над 2 млн. българи

напуснаха страната.
Какво стана с нашата България? Нали уж към по-добро трябваше да вървят нещата? А то - работа няма, сигурност няма, Хора няма, държава няма. И се питам: струва ли си човек да пропилее краткия си живот в държава, която нехае за поданиците си? Кой прогони децата ни, кой прокуди нашите най-кадърни специалисти в други държави? Повече от четвърт век у нас държавните дела, за разлика от личните интереси на някои хора, не се нареждат. Хората не живеят спокойно, нямат сигурна работа, не получават достойни заплати и пенсии, страдат от липса на справедливо правосъдие. Лекарите бягат, инженерите ни напускат, учените мизерстват, учителите ги бият, а децата ни се дрогират и въртят бухалки по улиците. И ако някой се заблуждава, че потокът на напускащите държавата намалява, значи е от малцината, които все още вярват на онова, с което ни заливат поръчкови и платени медии.
Не, не съм загубила надежда и вяра! Казват, че имало специалисти, които се завръщат в България. Дано да е така! И дано да стават все повече! Защото всички страдаме от този непрекъснат и преголям износ на човешки потенциал. Непростимо е да продължаваме да губим изучени у нас млади и способни лекари, преподаватели, специалисти във всички области на икономиката, образованието, здравеопазването.
Жалко е, че

икономически са причините

поради които хората, и най-вече младите, си сменят родината. То е като да си смениш майката в разумни и зрели години. А колко много са българите, които го сториха. Повечето от тях отидоха немили-недраги в далечна чужбина и подложиха там ръка за подаяния. Там слугуват на други господари. Някои предпочитат и това да правят, защото казват, че тук, в Родината, нямало работа и живот за тях. Разбирам ги и в същото време - не толкова. Понякога си казвам, че има работа, а част от младите са доста претенциозни и взискателни. Искат от раз да вземат много и без опит и познания началници да стават. И какво? Като не се получи - държавата им виновна, Родината сменят веднага. Всичко е толкова мъчително, срамно и позорно!
Младите лесно свикват на нравите в чужбина. Но питате ли се какво им е на по-възрастните, на техните родители и деди, които също поемат по емигрантските друми. На тях, възпитаните в достойнство и гордост, им се налага да се молят, да просят от чужди власти статут, социални помощи, пенсии. Как се преживява това унижение? Как се свиква с мисълта, че те смятат за

натрапник в чужда страна

Ще кажете - такива са времената, нови са нравите. Може и да е така, но го приемам като удар върху човешкото и гражданското достойнство.
И знам, че дълбоко в сърцата си нашите сънародници в чужбина са страдащи души. Мъчи ги носталгията. Горчи им и денят, и нощта от факта, че са изоставили скъп дом, мил град, китно селище, красив роден край, и живеят като чужди. Сигурна съм, че те няма да се слеят напълно с гражданите на новата си държава, че винаги ще останат чужденци там, където са се преселили.
Мисля и за техните близки със състрадание. Те са или у нас - изоставени, самотни и нещастни без децата си, или са с тях в чуждата земя, където също не се чувстват добре. Имам познати, които в новата си родина приемат парични средства като социална помощи, отпускат им се безплатни лекарства, защото там здравеопазването си е "стъпило на краката", а не е като у нас - здравеубиване. Знам, че животът в "уредените" държави е по-лек, но отново съм сигурна, че на тези пришълци топка им тежи в гърдите. И сънуват родните си домове. Денем и нощем мислят с болка, че на стари години по нов път вървят, вместо да се радват на съграденото и отгледано с труд и радост.
Колко са

пустеещите села у нас

глухите и самотните къщи, празните дворове, пустите училищни сгради... Много са и се множат. Не спира човешката върволица от малките селища към големите градове, от българската държава към чужбина.
Как за всички тези години на промяна не се намериха управници, които да мислят за България, да ги боли за хората, които напускат държавата. Така и не се родиха програми за възраждане и спасяване на селата и малките градове. А уж средства от Европа идват и казват, че ги усвояваме...
Днес отново ни говорят за вдигане на местните такси и данъци, за да си пълнят хазната. И билетчето за градския транспорт в София щяло да поскъпва. Не с разкриване на работни места, не с отваряне на цехове, фабрики и заводи, не с развиване на икономиката, а с данъци и дране на кожи ще спасяват себе си, бюджета и държавата. Как тогава българите да не приемат максимата, че "където ми е добре, там ми е родината"?