Ще гласуваме за тези, които не хулят миналото ни

Ганка и Георги ЗЛАТИНОВИ

Повод да напишем тази статия е "заклинанието" от висшите среди на ГЕРБ, че "възрастното поколение днес живее и ще си умре от носталгията от социалистическото време".
Когато чухме това заклинание, стана ни много болно, защото е изплюто камъче и злобно чумосване на нашето поколение. Заболя ни много, защото носталгията не е нито грях, нито порок, нито е мръсна дума "със затихващи функции".
Напротив, тя е

състояние на духа и самочувствието, тръпка в душата

и гальовен шепот на сърцето по нещо хубаво и приятно, изживяно, преживяно по време на съзиданието и градежа на нова България в периода 1944-1989 г. За нас това беше време на реален прелом, разцвет и възход на България. Период, в който имаше грешки, слабости, грехове и крайности в управлението на държавата, от които ние се разграничаваме и осъждахме. Нашата носталгия е по онова романтично и трудово време, започнало с младежкото бригадирско движение, събрало в едно младите хора - не за печалба, не за да рушат и ограбват, а да строят и истински да градят нова България.
А нима по-възрастните хулители на нашата носталгия не помнят как Европа изтръпна от почуда, като видя как цяло поколение, доброволно и родолюбиво

вгради сянката, достойнството и честта си в строителния летопис

на България, която се превърна (в съкратени срокове) във величава строителна площадка?
Строяха се не само магистрали и пътища, жп линии и язовири. Заедно с тях се изграждаше мощна индустриална и икономическа база. Бързо извисиха снага заводите в Перник и Кърджали, в Пловдив и Пирдоп, в Бургас и Плевен, в Девин и Русе, във Видин и Ямбол, в Свищов и Кремиковци. Роди се Димитровград с образа и трудовия подвиг на младото поколение. Разпокъсаното селско стопанство се уедри и можеше да изхрани две Българии.
Нашата носталгия е по това съзидание, по този трудов героизъм, който и днес не може да бъде обезценен и обезсмислен с политически хитрости и партийни хватки. Даже и от такъв

"майстор на отрицанието", какъвто е днешният премиер

Бойко Борисов. Носталгията е несъкрушима и безсмъртна. Нейното чумосване показва страха от нея и че тя събужда.
Нас ни боли не само от злословието и упреците, че живеем и ще си отидем от този свят със своята носталгия по социалистическото време. Боли ни, защото елитът на ГЕРБ мълчи, примигва и не вижда, а и не осъжда на висок глас мързела, безразличието, безхаберието и обезродяването, залели цялото ни общество като истинско национално бедствие.
Много ни се иска "носталгично" да пишем за носталгията по пионерските и детските лагери; за взаимоспомагателните каси във всеки завод и предприятие; за взаимната подкрепа и дружелюбие между хората; за семействата, родовете и колегиалността между служителите и работниците. Но ще спрем дотук, за да можем като дейци на културния фронт да огласим нашата носталгия по онова социалистическо време, когато културата, изкуството и науката бяха на голяма почит, обкръжени с внимание и признание за големия техен принос за развитието на България. Сега ни боли и се срамуваме, че проблемите на духовността и културните дейци са натикани в кюшето на политиката на ГЕРБ. На тях се гледа като на "тежест на държавния бюджет". Боли ни и се срамуваме, защото всички разумни и мъдри управници знаят, че

културата, изкуството и науката са градивна сила

и че без тяхното участие и съпричастие политика не се прави, държава не се гради, а националното самоутвърждаване гасне.
Не знаем дали правилно сме разбрали премиера и неговото воинство, но със съжаление ще кажем, че ако те чувстват носталгията като печал и тежест за обществото, според нас пък човек не може истински да живее, работи и да твори без носталгия. Тя е безсмъртен спомен, зов и завет, съхранена със своята емоция, интимност и много тайни. Тя е мост между поколенията, път от миналото през настоящето към бъдещето. За това без човешката носталгия на поколенията България ще изглежда по-бедна духовно.
Иска ни се в тази гореща и жлъчна предизборна надпревара да попитаме премиера дали вярва, че днешното поколение някога ще изпитва носталгия по негова политика, при която няма реален възход, а

има бедност и безработица, има неграмотност

и скокообразна заболеваемост на населението, когато два милиона българи едва свързват двата края, а премиерът дава рамо само на богатите, купувайки подкрепата на бедните и безработните.
Не знаем колко и каква ще бъде исканата подкрепа. Но сме сигурни, че по-голямата част от нашето поколение ще гласува с носталгията си по миналото. То нямаше разкоша на днешния банков капитал и едър бизнес. Заплатите и пенсиите, хонорарите и комисионите, доколкото ги имаше, не бяха големи. Но с тях хората построиха прилични къщи, домове и апартаменти. Изучиха децата си и заделяха бели пари за черни дни. Ето това е голямата носталгична истина. Другото е измама.
Затова, когато слушаме язвителните упреци по нашата носталгия, хем ни боли, хем ни сърби езикът да попитаме: откъде дойде тази тъмна и безумна злоба? Откъде дойде това човешко озверяване и отчуждение между хората? Защо България обезлюдя и обезродя, а разрухата, омразата, враждата и натрапчивото отрицание на миналото станаха приоритет в политиката на ГЕРБ? Питаме се

хулителите на нашата носталгия

от българска майка ли са раждани? Български ли е техният корен? Българска кръв ли тече в техните жили?
Да, ние признаваме, че живеем и ще си умрем с нашата носталгия по социалистическото време на България. Но сега ще гласуваме за тези, които не се разграничават от нея и не я оплюват. Тя си остава наша тръпка, зов и шепот от младините, които можем да премълчим, но не можем да се разделим с тях, защото ни дава живот и сили да носим кръста на съдбата си. Тя ни дарява с кураж, надежда и самочувствие за живот в този объркан, криминален и вълчи преход, в който живеем.
Народ, който няма носталгия по миналото си, няма и надежда за бъдещето си.