За антагонизмите и плуралистичната демокрация

През последните няколко седмици всички по-значими социологически агенции у нас обявиха резултатите от свои проучвания месец и половина преди изборите. Между агенциите съществува консенсус относно партиите и коалициите, които имат реален шанс да влязат в 42-ото Народно събрание. Най-вероятно това ще бъдат ГЕРБ, Коалиция за България, ДПС и Атака, докато Движение България на гражданите (ДБГ) е на ръба на 4-процентната бариера. С шансове да прескочат втората 1-процентна бариера, която би им осигурила държавна субсидия от 15 лева на глас или около 2,4 млн. лева за 4 години (според изчисленията на проф. Михаил Константинов), са НФСБ, ВМРО, Зелените и РЗС.
Още преди началото на откритата в последния петък предизборна кампания започнаха сметките относно бъдещата управляваща коалиция, защото съставянето на еднопартийно правителство изглежда като мираж. Подобни сметки поне към момента ми се струват безсмислени поради две причини. Първо, защото няма налични резултати, а резултатите определено биха повлияли върху предпочитанията на спечелилия за коалиционен партньор, тъй като определено има разлика дали правителството ще бъде на мнозинството или на малцинството. Второ, защото за българския политически живот са характерни антагонизмите между политическите формации, които ограничават броя на възможностите за коалиране. Така например ГЕРБ и БСП, както и Атака и ДПС надали някога биха били политически партньори. В самата риторика на някои от партиите е заложено припознаването на основния политическия враг, който обикновено е виновен за всичко лошо, което се случва в България. Все още нивото на демокрацията у нас не е стигнало това в Германия например, където Християндемократическият съюз и Социалдемократическата партия винаги са основните претенденти за спечелване на народното доверие, но това не им попречи да управляват заедно в периода 2005-2009 г.
Това, което смятам за по-интересно, е, че за втори път след 2001 г. в българския парламент могат да влязат едва четири политически сили. Рекордът все още се държи от 36-ото Народно събрание, в което влязоха СДС, ДПС и предизборният съюз на БСП, БЛП, ОПТ, ПХЖД, ХРП, НЛП "Стефан Стамболов", СМС, ФБСМ и СДПД "ЕРА-3". Целта на плуралистичната демокрация е в законодателния орган да участват възможно най-много политически партии и коалиции, които защитават различни доктрини и интересите на различни групи от населението и така формулират различни идеи за развитието на държавата. След повече от 20 г. демокрация в България се забелязва тенденция на намаляване на доверието към политическите партии, така че парламент от едва 4 партии и коалиции би бил напълно логичен. Ситуацията спрямо 2001 г. обаче е напълно различна. Тогава също имаше антагонизъм между Коалиция за България и ОДС, но двете политически формации бяха в опозиция и улесниха едноличното управление на НДСВ. Сега възможността ГЕРБ, Коалиция за България, ДПС и Атака да образуват два парламентарни блока от по две партии (единият управляващ, а другият в опозиция), които имат относително равен брой мандати и между които има антагонизъм, изглежда напълно реална. В тези условия влизането на ДБГ в 42-ото Народно събрание би им придало тежест за накланяне на везните в една или друга посока. Така е възможно гласовете на най-малката парламентарна група да се окажат с най-голяма тежест, което може да бъде както позитивно, така и негативно.
Най-добрият възможен изход от парламентарните избори на 12 май според мен би било съчетанието между правителство на малцинството и наличието на консолидирана опозиция в Народното събрание. През последните 8 години (че дори и повече) управляващото мнозинство налагаше своите закони и решения, а многобройните вотове на недоверие срещу правителствата на Сергей Станишев и Бойко Борисов бяха по-скоро израз на безсилието на опозицията да влияе реално върху властта. Българският политически живот се нуждае от вземане на решения на базата на консенсус и смислени дебати в съчетание със силна парламентарна опозиция, а не от показването на мускули. Политическото колело непрекъснато се върти и рано или късно опозиционерът става управник, а старите решения и закони у нас често се ревизират. Понякога това е наложително, понеже са приети в интерес на една парламентарна партия и нейните сателити извън НС. А понякога - на инат. След толкова беди за България би трябвало най-сетне да се търси консенсус по основните проблеми, които са важни за народа ни, не за партийните функционери.