Греховната социалистическа България!

Отрицанието на миналото в българската политика през всички времеви пластове на историческото ни развитие, доказва, че не трябва да бъде използвано като подход за правене на политика.
Колкото и да е неприемливо като практика то се превръща в основна движеща сила за смяна на властта и нейното утвърждаване. Това се наблюдава не само в повратни исторически етапи от нашето развитие, както са 09.09.1944г. и 10.11.1989г., но и при всяка обикновена редовна смяна на управлението на страната. Независимо от конкретните обстоятелства, които са определяли характера на провежданата политика.
Целите обаче са едни и същи, да се потули една или друга истина за миналото и новото „светло“ бъдеще. Да започне да се строи изначало. И крайният резултат винаги се повтаря – забавяне на естествения ход на развитие поради нарушаване на неписаният закон на приемственост между минало, настояще и бъдеще. Е една от основните предпоставки за възходящо развитие и напредък.
Нищо различно не се случва и през тези над трийсет години демократично развитие с изключение на завръщането на Симеон в българската политика, който наложи държавнически стил

обърнат към настоящето
и бъдещето

което успокои конфронтацията. През останалото време България живее под „чадъра“ на саморазправа с миналото, с отрицание на цялото, политическо, социално икономическо, културно и духовно наследство на социализма.
На представяне тенденциозно предимно на репресивния период от установяването на новата власт до 1956г.
С изключение на няколко научни изследвания в публичния дебат се налага разделителната линия на целенасочен отказ от обективен, критичен анализ на социализма, на неговите постижения и недостатъци.
Видимият стремеж да се погребе истината засилва убеждението в обществото, че това се прави, за да скрие от младите поколения истината за

предимствата и постиженията
на социализма

и се втълпи примирение със съвременните обществени отношения като без алтернативни. Колкото този проблем да е идеологически той не може да оправдае безотговорното отричане на цял, революционен, полувековен етап от развитието на България. През който с всичките си плюсове и минуси тогавашната власт успява да се възползва и приложи втората индустриална революция, мобилизирайки потенциала на цялата нация. Да модернизира страната, да я трансформира от затворено патриархално общество, приковано към земята да я постави на пътя на индустриалното развитие.
Непочтено не се признава труда и смисъла на живота на най-близките ни предци, строили България в много тежък следвоенен период от нашата история.  Време на неистови усилия в стремежа на нашия народ за подем, съзидание и възход. Създали блага върху които съвременните българи градят живота си.
И колкото повече се отдалечаваме от това време все повече са открояват разликите между постигнатото при социализма и след настъпилите промени в демократични условия.
Не по-малко забележима и важна е разликата със стресиращата ни заобикаляща среда в която протича новия живот на българите с изобилие от примери за срив на нравите и моралните ценности на нашия народ. Част от които са и отношението към миналото.
Защото резултатите от сравнителния анализ, за който ще стане дума по-нататък винаги са по-важни и убедителни от начина по който се използват думите, за да възкреси или потули истината.
Размислите за близкото минало и настоящата действителност  ме подтикнаха да се захвана да представя общата картина на постиженията на България след войната в свят на противоборство и конкуренция между два идеологически противостоящи си обществени строя.
Както всяка власт в стремежа си да наложи едно или друго преустройство на обществените отношения използва съответната пропаганда за подмяна на истината и оправдае претенцията си за власт.
Подготовката на съзнанието за възприемане и налагане на една или друга истина винаги се предхожда с избирането на съответната политическа терминология. Така е било след 1944г. така се случва и след 1989г. Разликата е в думите които се използват за отрицание на миналото сега в и политическото говорене днес с думите като диктатура, тоталитарна, репресивна държава, комунистически режим и пр., които насищат почти цялата медийна среда.
Преднамерено обаче не се изтъква  основната причина, която предопределя следвоенното развитие на България, като обстоятелството, че България излиза от войната като победена страна и

съдбата й се определя от
победилата антхитлеристка коалиция

Нейно е решението България да попадне в съветската зона на влияние. И две от страните в тази коалиция днес са наши стратегически съюзници. И цялата отговорност за това което се случва с България е на българските власти до 1944г. И отговорността им за политиката през целия този период в навечерието на войната снизходително се премълчава, опрощава и даже възпаметява.
Избирателно и превратно се представя политическата ситуация около сформирането на новото управление след 09.09.1944г. Постоянно се повтаря, че комунистите са узурпирали властта, като преднамерено се избягва да се обяснят реално протичащите сложни процеси при конструиране на властта след падането на стария режим.
Водещото в преговорния процес тогава между партиите участвали в Отечествения фронт (създаден по инициатива на БКП) за договаряне на управлението на страната не са били техните идеологически програми както е днес, а съизмеримото участие на партиите в антифашистката борба с най-много жертви. На тази основа се договарят да управляват заедно като признават и отреждат водещата роля на БКП. Партиите в тогавашния политически пейзаж са признавали значението на антифашистка съпротива, докато днес представителите на т.н. „десница“ отричат и осъждат режима като престъпен.
В този дух е и признанието на Петър Дертлиев  (чиято партия участва в коалицията). Дословно: „Не може да се отрече огромния принос на БКП  в организиране на антифашистката съпротива и връзките и със съветското ръководство, за да се включи България в последната фаза на войната, което спомага да се избегне поредната пълна катастрофа.“ Лично споделено по време на нашите срещи и разговори през лятото на 1990г. в Отава.
По негова оценка политическите затворници и тези по лагерите са само 8%, а останалите са били за криминални и за икономически злоупотреби.
Има едно много важно обстоятелство, което също се пропуска, че политиката на БКП в началните години се основава върху теорията на Г. Димитров за народната демокрация, което съвпада с идейните разбирания на останалите партии за демократично управление с допускането на опозиционните партии. Нещо демократично и различно от възприетата форма на съветската еднопартийна система.
По-късно обаче вследствие на грубата намеса на Сталин, ръководството на БКП отстъпва от първоначалното си разбиране за демократично управление на страната.
В резултат на което по-късно започва политиката на гонения, преследвания, лагерите и физическата разправа с опозицията, включително и в БКП.
Така че вината за това което се случва с българското управление по-късно и до 1956г. се дължи повече на външни фактори, което наблюдаваме да се случва и след 1989г.
Вижда се, че както и преди, така и сега, а и неизбежно ще се налага и в бъдеще да се съобразяване с присъствието на външните фактори в българската политика...

(следва в утрешния брой)