Стихотворения от Димитър Милов

ДИМИТЪР МИЛОВ е роден на 18 февруари 1953 г. в с. Тополница, община Дупница. Завършил е бизнес администрация и международни икономически отношения. Автор е на 15 поетични книги. Превеждал е грузински, руски, молдовски, унгарски и персийски поети. Негови стихове са превеждани на руски, грузински, словашки, английски, немски, румънски, хърватски, турски, арабски и други езици. Носител е на "Златно перо" на Съюза на българските журналисти, на "Златен век" на Министерството на културата и на националните литературни награди "Димчо Дебелянов", "Георги Братанов", "Божидар Божилов", "Слав Хр. Караславов" и др. Член е на УС на Съюза на българските писатели и член на СБЖ. От 22 години е ръководител на Литературен клуб при Културен център "Люлин".

---

Тополница

Село във ниското. Село с високи тополи.

Те във сърцето ми сякаш са пуснали корен.

Те синевата над мен с върхове са проболи - 

с пориви слънчеви вдигнали стан непокорен.

Няма парадност във техните стройни редици.

Факли запалени, светят във пътя ми вечер.

Село, заселено сякаш с тополи и птици.

Село, поникнало с тези два символа вечни.

Връщам се привечер. Мама очите изтрива.

А вечерта, уморени, ще дойдат роднини.

Татко на хълма почива, 

почива, 

почива - 

вече от двайсет безкрайни и тежки години.

Село във ниското. Село в полите на Рила.

Село Тополница. Моя сияйна тополка!

В тебе душата ми мляко от преспи е пила.

В тебе са моята радост и моята болка...

----------------

Сълза за ангела

Нима човекът трябва да се пита 

за смисъла на земните неща,

когато слънчогледовата пита

му свети като слънце във нощта.

Когато чува гласове небесни, 

които ангелски слова шептят

и към сърцата неговите песни

напират - да намерят своя път.

Защо упреква той със мисъл скрита 

съдбата си, че щедра не била.

Нима все някой трябва да размита 

и пътя към успеха със метла?

Какво ли още иска да пожъне - 

на масата му вече свети хляб.

Нима завижда за венеца трънен, 

нима той вижда в него случай сляп.

Нима и свободата със каишка 

най-после иска да завърже сам...

Животът всъщност е една въздишка, 

сълза за ангела в небесен храм.

------------------

Муза

При мене спря. Невинно ме погледна.

Поведе ме като газела тя.

Ревниво мъжки погледи я следваха 

подобно хрътки, хванали следа.

На въздуха не му достига въздух - 

поетът както ще се изрази.

И сякаш слънцето поляга възнак 

в коприната на нейните коси.

Огледа се във чувствата ми бистри - 

къде ли досега е тя била?

Или е плод на късните ми мисли - 

ухание на борова смола,

което нощите ми пълни с порив, 

а моя сън - със ангелски пера.

Навярно още в небесата спорят 

защо Димитър Милов тя избра.

При мен дойде сама като утеха.

И толкова бе истинска... Уви,

остана само звездната й дреха 

и аромата, с който ме обви.

-------------

Цвете плаче за подарък

           На Руми

Всички дни са равни като плато.

Нищо няма да се случи, нищо.

Август е... Среда на всяко лято.

Градусите жегата отприщи.

Не тъгувай ти за свойта участ.

Остави съдбата да я срича.

Може би сега добрият случай 

през ключалката ти да наднича.

Пак на седмицата във средата 

днес сме. Сряда. Сигурно шестнайсти.

На жена ти е рождена дата.

Цвете плаче за подарък. Знаеш ти.

Всяка обич с цвете се доказва,

всичко друго е в живота проза.

Но денят остави на перваза 

преди тебе слънчевата роза.

Подари сърцето си за ваза, 

цялото от обич е излято -

да засвети като този празник.

Август е... Среда на всяко лято.

--------------

Момичето в бяло

Защо ли си спомних площад "Гарибалди" 

и сънното утро, от слънце преляло,

когато премина с очи от кобалт и

със токчета звънки момичето в бяло.

И морза на нейните токчета ние 

разчитахме с Есенски после на срички:

какво ли ни каза преди да се скрие, 

преди да потъне в тълпата сред всички?

Видение сякаш пред погледа мина, 

повярвахме - беше това неизбежно.

Листата, облечени в жълта коприна, 

от стъпките леки потръпваха нежно.

Очакваме ние все мигове звездни.

Но няма пощада за нас по начало -  

защото в душата ти може да влезне

със токчета звънки момичето в бяло.

 ----------------

Младите вишни в двора на Димчо

Ах, младите вишни! Сега са начало. Далече е краят.

Какво ли си мислят! Облечени в бяло, че вече са в рая.

О, Боже всевишни! Те жалби далечни по дните предишни 

си нямат  - със бяла са памет, което не значи излишни.

Ах, младите вишни! Аз зная, че слънчево паяче скоро 

ще сплита корони по техните клони. Ще светне и дворът.

Но кой ще пробуди на ангели хорът, небесно възвишен?!

За луди е спорът: щом Димчо си тръгна, кой тук е излишен.

И кой ще попита във изгреви топли и в залези ранни 

къде ли се скита със скритите вопли печалният странник?!

О, Боже всевишни! Сред белия облак на младите вишни 

отгоре ти виж ни - със нашия поплак не сме ли излишни.

Ах, младите вишни! Сега са начало. Далече  е краят.

Кога ли за свойте сестрици предишни те вече ще знаят?

Дано ги сънуват с воалите в здрача все тъй белоцветни, 

когато танцуват... Преди да изплачат сълзите си сетни...

----------------

Небесно щастие

На Александър Геров

От нас избяга... И в небесния си кът 

със слънчев лъч ще пишеш звездните си стихове.

Но само ангелите там ще ги четат, 

под сянката на райска ябълка притихнали.

Впил поглед в топлите Тамарини очи, 

полегнал на възглаве облачно и бяло,

ще й разказваш ти, че още ти горчи

от питието на жестоката раздяла...

По калдъръмите на млечния ви път 

ще се разхождат в унес влюбени сърцата ви.

И геровите рими нежно ще звънят - 

камбанки в рая, закачени на вратата.

И цвят на зарзали върху ви ще вали, 

когато седнете на масата за обед - 

ще носят светъл мед небесните пчели,

а ангелите - пълни менчета със обич...

Със огън от жарта на ярките звезди 

отново ще припалиш ти една цигара,

щастлив, че твоята вълшебница Тамара

до дясното ти рамо тихо пак седи...

Далеч от спомена за земния ни грях, 

далеч от ромона на земните ни грешки,

до късна вечер с Господ ще играеш шах - 

звезди ще местиш вместо пешки...

----------------

Риза за ближния

На Евг. Евтушенко

Навярно вината в таланта се крие - 

едни те обичат, а други - напротив,

но виното нека с усмивка допием, 

че истинско то е, че то е живота.

Какво че завиждат за дарбата ярка, 

какво че завиждат за пъстрите ризи!

Отдавна ти имаш запазена марка, 

дори и за своите малки капризи.

Събличаш душата. О, участ позната!

И знаеш - така е съвсем уязвима.

Но всичко това е в реда на нещата, 

защото ти даваш на болката име.

На тяхната завист днес гледаш невинно, 

не струва и трън да ти бъде в окото.

Но нека допием тръпчивото вино, 

че истинско то е, че то е живота;

че истинска обич сега се разлива 

и радост внезапна в душата навлиза...

Единствено - знаем, поетът щастлив е, 

стихът му щом стане за ближния риза.

----------------

Звездни фонтани

На Боян Ангелов

На нощното небе под звездните фонтани 

заспива бавно и спокойно Базел...

Ти своето безсъние в нощта ще каниш 

и ще го черпиш с поетични фрази.

Ще вплиташ пръстите в косите като гребен, 

ще сресваш мислите си разпилени 

и майка си под панагюрското поднебие

ще зърнеш като твое вдъхновение.

И в тъмното усмивката на дъщеря ти 

ще свети. Ще ти бъде лампа нощна...

Но вече изгревът почуква по стъклата - 

отваря и денят най-слънчевата поща.

Приятелю, приятели те поздравяват 

и палци стискаме за тебе всички

със думите: жи-во-тът про-дъл-жа-ва,

които произнасяме сега на срички.

Ти донеси вода от звездните фонтани, 

които къпят всяка вечер Базел,

за да промием още незарасли рани,

за да удавим всякаква омраза...