Стихотворението
/ брой: 89
9 май 1945
Дамян Дамянов
Небето беше нежно като ласка.
Светът по детски се усмихна: "Мир!"
Въздъхна, сне желязната си каска
и смъкна изгорелия мундир.
Светът бе пак такъв - в цивилни дрехи.
В усмивката му светеше тъга.
А върху оцелелите му стрехи
пламтеше оцелялата дъга,
която по един забравен навик
за майски дъжд напомни изведнъж.
Човечество, ти сякаш в миг забрави,
че превалял бе кървавият дъжд.
Ти пак се сети да подхванеш песен
и да приспиваш рожби в колене,
да мислиш за конете и овеса,
макар че във пожарите последни
овесът непоникнал изгоря...
Човечество, ти беше много бедно -
войната всеки камък изора!
Да, камъкът... И камъкът не стигна.
И камъкът! А бе необходим -
на всеки мъртъв паметник да вдигнем
и дом за всеки жив да построим.
Но що от туй? Със първите салюти
небето над света се проясни.
И хората изстрелваха барута,
за да не черни другите им дни.
Летяха гълъби във необята
и носеха мира на този свят.
Понеже още нямаше плакати,
за нас те бяха първия плакат...
Девети май! Велик, мъжествен, ласкав,
той шестваше по тази земна шир!
Със алени пагони и без каска
животът се завръщаше пак... Мир!